Humboldt

Текстът е публикуван във “Философски алтернативи”, 2001, 2, стр. 117-123.

Вилхелм фон Хумболд ИДЕИ ЗА ОСНОВНИЯ ЗАКОН НА ДЪРЖАВАТА ПО ПОВОД НА НОВАТА ФРЕНСКА КОНСТИТУЦИЯ

1

От писмо до един приятел - август 1791

1

Вилхелм фон Хумболд е немски филолог, езиковед, философ и държавник, роден на 22 юни 1767 година в Потсдам, брат на не по-малко известния естественик, географ и пътешественик Александър фон Хумболд. От 1787 до 1789 изучава право в университета във Франкфурт на Одер и Гьотинген. От 1801 до 1810 е представител на пруската държава при папата; директор на департамента по изповеданията и просвещението. Дейността му се ознаменува с въвеждането на методите на Песталоци в началното училище и отнемането му от църквата, преустройство на Пруската академия на науките, основаването на Берлинския университет. От 1810 до 1819 е на дипломатическа служба. Като един от двамата министри на вътрешните работи прави неуспешен опит да разработи конституция на Прусия. Хумболд е един от най-видните представители на немския класически хуманизъм, съвременник на Гьоте и Шилер. Също като Хердер той вижда целта на историята в осъществяване на "хуманистичния" идеал, който се състои в разкриване на човешката индивидуалност в цялата пълнота на нейните способности, които трябва да се слеят в някакво хармонично цяло, подобно на художествено произведение. Свободното вътрешно саморазвитие на индивида и нацията, което Хумболд също разбира като духовно-творческа индивидуалност, определя и границите на дейността на държавата. Нейните задачи според Хумболд се свеждат до защитата на външните граници и осигуряване на вътрешен правопорядък ("За границите на дейността на държавата", 1792). Осъществяването на идеала за "хуманност" Хумболд подобно на Винкелман, Гьоте и Шилер, вижда в античността, а в ново време - в личността на Гьоте, произведенията на който, според Хумболд, реализират висшия художествен идеал: пробуждането на цялостната душевност в единството на нейните способности ("За "Херман и Доротея" на Гьоте", 1799). Водещата способност, създаваща такова единство, е творческото въображение. Такова въображение е задължително условие за всяко духовно постижение, а също и за разбирането на историята, доколкото последната изисква проникване в духовната същност на описваните лица и събития ("За задачите на историка", 1821). Хумболд е основоположник на философията на езика като самостоятелна дисциплина. В работата си "За различието в градежа на човешките езици и неговото влияние на духовното развитие на човешкия род", предвидено като въведение на излязлата след смъртта му книга "За езика кави на остров Ява" (1836-1839) Хумболд разбира езика не като нещо застинало, а като непрекъснат процес на духовно творчество, като "формиращ орган на мисълта", изразяващ индивидуалното светоусещане на народа и същевременно определящ всички духовни отношения на човека към света. Умира през 1835 година в Тегел, близо до Берлин. Настоящият текст е публикуван според съхранен ръкопис в архива в Тегел (12 четвъртинки страници, недатирано писмо до Генц, със заглавие; надписан и преработен чрез изменения изписани между редовете). - Първо издание: Берлински месечник (Berlinische Monatsschrift 19, 84-98, Januarheft 1792). Преводът е по: Wilhelm von Humboldts. Ideen über Staatsverfassung, durch die neue französische Constitution veranlasst. - In: Gesammelte Schriften. B.I. Berlin, 1903, S. 77-85.

Занимавам се в моята уединеност (След като Хумболд напуска юридическата държавна служба и на 29 юни 1791 се жени, прекарва остатъкът от годината в неговото имение Бургьорнер край Мансфелд. )

повече с политически предмети, както винаги съм го правил при честите поводи за това, които дейният живот предлага. Чета политическите вестници по-редовно от иначе, ала сякаш все едно не мога да кажа, че те събуждат голям интерес у мене, колкото и да ме дразнят най-вече френските дела. При това ми идва на ум цялата глупост и мъдрост, които от две години съм натрупал за това, и накрая се връщам при Вас, драги, и живото участие, което вземате по този предмет (За интересите на Генц към развитието на френските събития вж. неговото писмо в Garve S. 58. 100 и Guglia, Friedrich von Gentz S. 97. ).

Присъщата ми оценка - когато, за да си дам все пак сам сметка, се принуждавам да произнеса такава - чисто и просто не се съгласува с никоя друга; това може да изглежда даже парадоксално, но веднъж преди време Вие се запознахте с моите парадокси и поне Вие трябва да не усещате недостатък наред с останалите и в настоящия извод. Това, което чувах най-често и което не можех да не отбележа с найголям интерес относно националния основен закон и неговото законодателство, беше упрек, за съжаление само един упрек, към чието отправяне винаги така лесно посягаме. Ту недостиг на знание за предмета, ту предразсъдък, ту една найтесногръда боязън пред всичко ново и необичайно и кой знае какви още опровергаващи заблуди ще се намерят; и упрек ще заздрави още веднъж всяко опровергаване; така все пак винаги остава досадното извинение, че хората по стотици и хиляди начини са си хора. С упрек, както изобщо с преценка на отделните наредби следователно мъчно се достига до белова. Напротив - има, струва ми се, един напълно очевиден, кратък, на всеки известен факт, който пълно съдържа абсолютно всички данни за основателна проверка на цялото начинание. Учредителното народно събрание се наема да построи напълно нова държавна сграда, според прости принципи на разума. Този факт трябва всеки - и те самите - да го признае. Добре, обаче не може да успее никакъв основен закон на държавата, който разумът - при условие, че той има невъзпрепяствана власт да придаде действителност на своите планове - обосновава според един построен

план така да се каже отнапред; може да се развие само такъв, който произлиза от борбата на по-силните случайности със стремящия се срещу тях разум. Този тезис за мене е толкова очевиден, че не мога да го огранича единствено до основния закон на държавата, а с удоволствие го разширявам до всяко практическо начинание изобщо. Впрочем, за един така енергичен защитник на разума, какъвто сте Вие, той може да не притежава очевидност. Поради това ще се спра по-надълго върху това. Преди обаче да пристъпя към основата, преди това още няколко думи, за да се определи по-отблизо това същото. Вижте, преди всичко приемам да важи проектът на Националното събрание за законодателство за проект на самия разум. На второ място, аз също така не искам да кажа, че основните положения на негова система смятам за спекулативни - че не са нагодени за изпълнение Дори искам да предпоставя, всички законодатели заедно да са имали най-нагледно пред очите действителното състояние на Франция и нейните жители и да са приспособили основните положения на разума към това състояние, доколкото е въобще изобщо възможно, без да се навреди на този идеал. Най-сетне аз не говоря за трудностите на осъществяването. Както вярно и остроумно може също да се каже qu’il ne faut pas donner des leзons d’anatomie sur un corps vivant [не бива да се дават уроци по анатомия върху живо тяло]; и тъй все пак би трябвало най-напред да се покаже, дали въпреки това начинанието не придобива трайност и дали не се предпочита да се спечели обоснованото благо на цялото пред отминаващото зло на отделното? Изхождам следователно само от простите положения: 1) националното събрание иска да основе едно напълно нов устройствен закон държавата; 2) то иска да изгради този същия във всички негови отделни части според чистите основни положения на разума, макар и според индивидуалната френска обсатновка. Приемам този устройствен закон на държавата - за момента - като напълно осъществим или ако желаете и като вече действително осъществен. Все пак ще кажа, че такъв устройствен закон на държавата може да не просъществува. Един нов устройствен закон трябва да следва досегашните. На мястото на една система, която се преценява единствено въз основа на това, доколко е

средство да извлече от нацията колкото е възможно повече за удовлетворение на честолюбието и на страстта за прахосничество на един единствен, трябва да настъпи една система, която да има за цел само свободата, спокойствието и щастието на всеки поотделно. Следователно две напълно противоположни състояния трябва да следват едно от друго. Къде тогава е връзката, която свързва и двете? Кой достатъчно да се реши да я изтъче с изобретателност и сръчност? Колкото и да се изучава настоящето положение, колкото и според това да се преценява, какво следва от него, все не е достатъчно. Цялото наше знание и разбиране се основава на общите - т.е. когато говорим за противоположното на опита - незавършени и полуверни идеи, само малко от индивидите можем да схванем и все пак тук всичко се появява от индивидуалните сили, индивидуалните действия, страдания и наслаждения. Съвсем друго е, когато действа случаят и разумът само се стреми да го направлява. От отделното, индивидуално естество на настоящето - тогава тези възможности, неизвестни за нас, обаче ни дава само случаят - после произлиза следствието, замислите, които разумът след това се старае да прокара - да съхрани, когато също така неговите усилия успеят, - от самия предмет още, по който само са сложили форма и модификация. Колкото трайност може да се получи, толкова облаги се черпят. Във онзи случай, когато те [формата и модификацията] са и осъществени, остават завинаги неплодотворни. Това, което следва да се развие у човека, трябва да произлезе от неговата същност, не да му се даде от външни неща и какво е една държава, ако не сума от човешките действащи и понасящи сили? Също така всяко действие изисква равно по сила противодействие, всеки тласък [Zeugen] равнодействащо посрещане [Empfangen]. Следователно настоящето трябва вече да се подготвя за бъдещето. Затова случаят действа така мощно. Настоящето откъсва сега-то [da] от бъдещето само по себе си. Където това им е още чуждо, там всичко е мъртво и студено. Така е, когато намерението иска да води. Разумът навярно има способността да изгражда наличната материя, ала не силата да поражда нова. Тази сила почива единствено в същността на нещата; от това следва, че разумът я привлича по истинен начин само към дейността и се

стреми да я направлява. При това тя остава да стои непретенциозно. Устройственият закон на държавата не се дава на хората, както филиз се присажда на дърво. Където времето и природата не са подготвили почвата, там цъфтежът е свързан с щуротии. Първото обедно слънце ги изпепелява. Впрочем тук и все пак възниква въпросът, дали френската нация е достатъчно подготвена, за да приеме нов устройствен закон на държавата? Само че за един - според простите основни положения на разума - систематично замислен основен закон на държавата нацията не може никога да е достатъчно узряла. Разумът изисква обединена и сързамерна работа на всички сили. Далеч от съвършенство, всяка отделна има пред очите още непоколебимостта на тяхното обединение и най-правилната пропорция на всяка една за останалите. Ако обаче от една страна, разумът се удовлетворява чрез многостранно действие, то от друга страна, е жребият на едностранчивостта на човечеството. Всеки момент се упражнява само Една способност от Един вид проява. В навика на честото повторение не се обръща внимание и тази Една проява на тази Една способност сега става повече или по-малко, по-продължително или за по-кратко характерна черта. Тъй както човекът може и да се бори, отделната действаща във всеки момент способност остава да модифицира всички останали чрез сътрудничество; така той никога не постига целта и това, което той извоюва от едностранчивостта, губи откъм способност. Който се разпростира върху няколко предмета, въздейства по-немощно върху всички. Така способност и образование винаги се намират в обратна пропорция. Мъдрецът не следва никоя докрай, всяка е прекалено хубава да я жертва напълно заради другите. Така е и с най-висшия идеал на човешката природа, който пламтящата фантазия е в състояние да си създаде, всеки миг е на настоящето, ала само Един цъфти. Венеца, който миналото със сегашното свързва, може само паметта да сплете. Както при отделния човек, така и при цяла нация. Те вземат наведнъж само Едно движение. Оттук тяхната разликата помежду им, оттук тяхното различие в самите тях в различните епохи. Какво сега прави мъдрият законодател? Той изучава сегашното право, тогава - винаги след това - го премисля,

пренася го или му се противопоставя; така съхранява една друга

модификация и това пак още веднъж и така нататък. Така той се задоволява [с това] те да наближат целта на съвършенството. Какво трябва обаче да възникне, когато те наведнъж според плана на самия разум, според идеала работят, когато те вече не преследват скромно Една отличност, а трябва да се борят едновременно за всички? Отпуснатост и бездействие. Всичко, ако го схванем с топлина и ентусиазъм е вид любов. Ако сега Един идеал вече не изпълва душата, то студенее, където попреди беше жарава. С енергия изобщо никога не може да се работи това, което трябва да се работи с всички способности наведнъж еднакво. С енергията обаче чезне всяка друга добродетел. Без нея [другата добродетел] човекът става машина. Човек се възхищава от това, което прави; човек презира това, което е. Ако Вие решите да хвърлите един поглед върху историята на държавните устройствени закони, то няма да открием в нито един дори донякъде висша степен на съвършенство, само че от предимствата, които идеалът на една държава трябва да обединява, откриваме едно или друго и в най-покварените. Първото господство осъществява нуждата. Човек винаги се подчинява само докато или ако господаря му липсва, или не може да му се противопостави. Това е историята на всички, и на най-процъфтяващите древни държави. Неотложна опасност принуждава нацията да се подчини на господар. Ако опасността отмине, то тя се стреми да се отърси от ярема. Само че често владетелят прекалено стабилно се е установявал, нейната борба е напразна. Този развой е

напълно

съответен и на човешката природа. Човекът е в състояние вън от себе си да действа, а в себе си да се учи. В първия случай се касае само за способност и целесъобразна посока на същата, във втория - за самовъздействие. Оттук следва тази или онази свобода, когато няколко способности никога не насочват по-добре отколкото ако Една воля, изискваща покорност, я направлява. Това чувство подчинява хората на господството, щом като те искат да действат; обаче - когато тази цел вече е достигната - се събужда по-висшето чувство на тяхното вътрешно достойнство. Без това разглеждане никога не може да се разбере, как един и същи римлянин повелява закони на сената в града, а във военния лагер неговият гръб послушен на ударите на центурионите - търпи лишения. От това устройство на

древните държави произлиза, когато под система се разбира нарочен план, че в действителност изобщо няма политически системи, и че когато сега при политическа обстановка посочваме философска или политическа основа, ние ги откриваме само исторически. Този устройствен закон продължава чак до Средновековието. По това време, когато най-дълбокото варварство всичко прикрива, щом като властта се обединява с това варварство, възниква най-злият деспотизъм и би било справедливо да трябва да се оповести от свободата неговата цялостна гибел. Само че войната на властолюбивите помежду им става явна. Сега наистина е възможно - при това насилствено положение на нещата - никой сам да не е свободен, ако едновременно не е потисник на свободата на другите. Ленната [система] е система, в която най-злият деспотизъм и буйна свобода съществуват непосредствено един до друг. Тогава васалът - въпреки феодалния [си] господар не по-малко от него угнетява своите поданици. Ревността на монарха към властта на васалите превръща нея [ревността] в противотежест в градовете и за народа, и в края на краищата тя успява да смекчи нещата. Следователно ако не беше било все пак едно състояние - гаранция на свободата, всички сега щяха да са роби. Аристокрацията се съюзява с монарха, за да потиска народа и това увеличава покварата на аристокрацията, която винаги е била само едно необходимо зло и сега става нещо излишно. (Това изречение за аристокрацията липсва в първото издание; вероятно е пожертвано от цензурата на издателя Бийстер).

Оттук насетне всички служат единствено на претенциите

на монарха. Въпреки това свободата печели. Сега следователно народът се подчинява повече на монарха, отколкото на аристокрацията; така вече се набавя повече простор за по-нататъшното й отстраняване. Тогава може тези цели да се достигнат също така - не по-зле, отколкото иначе - непосредствено чрез физическите способности на поданиците - от което чудесно възникна личното робство. Парите са едно необходимо средство. И тъй, сега всеки стремеж на нацията отива в това - колкото е възможно повече, - да се събират пари. Обаче тази възможност се основава на две неща. Нацията трябва да има пари и хората трябва от нея да ги получават. За да не се пропусне тази цел, трябваше й да се откриват всякакви източници от индустрията; за да се постигне това най-добре, трябва да се

открият разнообразни пътища, отчасти за да не се възбуди възмущението чрез събиращите се средства, отчасти за да се намаляват разходите, които самото развитие предизвиква. На това собствено се основава цялата наша днешна политическа система. Понеже обаче се възнамерява благосъстоянието на нацията, за да се достигне главната цел - следователно въз основа само като подчинено средство, - на човек се полага една най-висша степен на свобода в качеството на неотменимо обслужване на това благосъстояние; така добродушни хора, превъзходни писатели преобръщат нещата, наричат онова благосъстояние цел, събирането на данъци само необходимо средство за това. Тук и там тази идея идва както изглежда и в главата на някой княз и така се открива принципът, че управлението трябва да се грижи за щастието и благото - физическо и нравствено на нацията. Тъкмо най-злият и потиснически деспотизъм. Тъй като понеже средството на потисничеството колкото е скрито, толкова е заплетено; така хората се предполагат свободни, а се сковават в своите най-изявени способности. Впрочем пак от злото произлиза също и лечебно средство. Откритото по този път съкровище на знанията, всеобщо разпространеното просвещение научават човечеството отново на неговите права, избликват отново копнежа за свобода. От друга страна управлението става толкова изкуствено, че то изисква неописуемо благоразумие и предвидливост. Следователно тъкмо в страната, в която просвещението е направило нацията най-страшното за деспотизма, управлението се занемарява най-много и дава най-опасните слабости. Поради това тук и революцията трябва най-напред да възникне, и вече не може никаква друга система да последва освен системата на една най-умерена, въпреки това пълна и неограничена свобода, системата на разума, идеалът на държавно-устройствения закон. (В първото издание това изречение гласи: "... и тогава може при познатата неспособност на човека да открива златната среда и особено при прибързан и пламенен характер на нацията никаква друга система не следва освен тази, в която се възнамерява най-голямата възможна свобода... " В еднаква степен стилът и съдържанието показват, че тук не боравим с автентична коректура, а навярно трябва да е направена с някакво участие на Бийстер.)

Човечеството

е изтърпяло едната крайност - в другата крайност трябва да търси своето спасение. Или този устройствен закон на държавата ще има развой? Аналогия в историята

няма! Обаче той изяснява идеята [за устройствен закон на държавата] по новому, по новому разпалва всяка нейна добродетел и така неговата благословия се разпространява вън от френските граници. Чрез това тя оправдава надеждите за развоя на всички човешки събития, в които благото никога не действа на мястото на събитието, а на обширно отстояние от пространство или време, и в които онова място посреща нейното напълно активно действие още веднъж от едно друго, равноотдалечено. Не мога да се въздържа да не добавя към това последно разсъждение още няколко примера. Във всеки период е имало нещо, което - гибелно само по себе си - спасява за човечеството едно неоценимо добро. Кое озарява свободата във времената на Средновековието? Системата на феодалното владение. Кое е просвещение и науки във времената на варварството? Монашеството. Коя е благородна любов към другия пол във времената на унижение на този пол при Гърците, за да изберем един пример от домашния живот. Любовта към момчетата. Да, ние не се нуждаем още веднъж от историята; развоят на живота на човечеството изобщо е най-сполучливият пример. Във всяка епоха на същия [на развоя на живота] един вид на битието е главна фигура в картината, впрочем всички останали - като второстепенни фигури - й служат. В друга епоха ще се превърне във второстепенна фигура, а една от останалите пристъпва на преден план. По този начин всички ние мислим: само ведри и безгрижни наслади - на детството; целият ентусиазъм - за чувствената хубост; всичкото презрение за работата и извоюване на опасност - на цъфтящата юношеска възраст; цялото грижливо премисляне, целият плам на основата на разума на зрелостта - на възрастните; всичкото привикване към мисленето на самата немощ, цялата печална радост на съзерцанието, това беше - и сега не по-малко е! - на повяхването на старците. Човек съществува във всеки период изцяло. Обаче във всеки [от тези периоди] свети само една искра на неговата същност - ярка и сияеща; при другите е изтощен блясък, ту на вече полу-угаснала, ту на тепърва предстояща да се възпламени светлина. Така е дори с всеки отделен човек, с всяка негова дарба и чувство. Само че даден вид индивид не изчерпва даже в поредицата на всички

състояния цялото чувство. Например мъжът при хората, вечно зает да действа вън от себе си, вечно стремящ се към свобода и господство, само рядко обладава благото; благото, благопожеланието, също и чрез щастието да ощастливи - това човек изпитва, не задължително посредством това, което дава, - всичко което е така присъщо на жената. Напротив, на жената толкова често липсва сила, активност, кураж. Следователно, за да се осъществи пълната хубост на целия човешки род, трябва нещо усреднено да има и двете предимства, ако и само за момент - и в различна степен съединени - да може да [ги] осъществява и това усреднено трябва съхрани най-хубавата дарба на най-хубавия живот. Какво следва тогава от всичко това? Че никое отделно състояние на хората и нещата не заслужава само по себе си внимание, а само във взаимовръзка с предшестващото и последващото битие; че резултатите сами по себе си не са всичко; само способностите, които те произвеждат, и които от тях избликват. И стига вече за днес, драги * . Сбогом! Превод от немски: ВАСИЛ ПЕНЧЕВ