никола милев - апостолът на просветения патриотизъм

Проф. Никола Милев 1881 – 1925 “Журнализмът не е само една професия. Той е едно обществено поприще, за което се искат най-разнообразни способности и най-широка подготовка: отзивчива душа, тънка наблюдателност, нравствен кураж, чувство на мярка и самообладание, темпераментно перо, ясен, чист и красив стил, всестранно образование. Всички тия качества бяха събрани в лицето на Милев в една идеална хармония и в една недостигната досега пълнота. Тия качества направиха от него големия журналист.”1

1

Кулишев, Г. “Никола Милев в българския печат” – сп. “Полет”, год. II, кн. 18, 27. II. 1925.

2

Увод Настоящата работа прави скромен опит да изтрие прахта от светлия образ на тази забележителна личност гордост за българската нация, както и да докаже големия принос на проф. Никола Милев към българската журналистика. Цялото му журналистическо творчество е пропито от една основна идея, родена от оригинална, синтезирана лично от него концепция – идеята за “просветения патриотизъм", за "просветената демокрация". Първият, който нарича Милев "Апостола на просветения патриотизъм" е Андрей Ляпчев в речта си, произнесена на заседанието на Висшия партиен съвет на Демократическия сговор на 14-ти февруари, 1925 г.(ден след убийството на професора), публикувана и на страниците на в. "Слово" на 15-ти февруари. Всъщност самият Милев не си поставя като специална цел да създаде някаква нова, лично негова, идейна концепция. По-скоро тя сама "изкристализира" при един задълбочен анализ на публицистичното му наследство. Много от основните идейни елементи на тази концепция са заложени в Програмата на Народния (впоследствие Демократическия) сговор, за чието създаване и той има значителен принос - принципа на обществената солидарност, необходимостта от нова, организирана, реформирана, компетентна и просветна система на държавна власт; новата роля на младата българска буржоазия и важността на осъзнаването на нейната историческа мисия; нуждата от издигане нивото на българската политическа култура; категоричното отричане и борбата срещу всички форми на партийния егоизъм и политическата демагогия; съвременния, "следвоенен" поглед върху българската национална кауза… Никола Милев обаче, закърмен с възрожденските патриотични традиции, запленен от националноосвободителните идеали на македонското движение и познаващ дълбоко най-модерните за времето си европейски политико-философски тенденции, в своята публицистика, обогатява още повече идейната платформа, на която се базира цялостната политика на Сговора и я извисява до нивото на една наистина оригинална концепция, сполучливо наречена от Ляпчев Просветен патриотизъм. Милев е убеден, че културата, просветата, са неразривна част от българската национална идея, че патриотизмът, демокрацията без просвета и култура не могат да просъществуват истински. И че политическата демагогия, междупартийните разпри, безскрупулното политиканстване и спекулацията с националните идеали могат да нанесат само вреда и тежки поражения върху обществения организъм. Чувствителната душа на Милев не може да приеме спокойно това. През целия си съзнателен живот, и като политик и общественик, и като учен и 3

интелектуалец, и най-вече като публицист и журналист, той не престава да се бори срещу тази "зла магия, в която е омотан народния дух" и да вярва фанатично в щастливата звездата на Отечеството си и в по-доброто бъдеще на българската нация. "Всеки българин трябва да мисли по български, с българския си ум, да чувства по български, с българското си сърце, като смъкне от съзнанието си отровната обвивка на партийното верую"1. Тези мъдри думи на Милев до голяма степен представляват квинт-есенцията на така често използваните от него и изпълнени с толкова дълбок смисъл понятия “просветен патриотизъм”, “просветена демокрация”. Те се появяват като лайт-мотив в десетки негови статии и коментари, писани по различни теми и по различни поводи.В тях откриваме ясно органично вплетени в пълнокръвно единство и емоционалния елемент, роден от бликащото от душата му пламенно национално-патриотичното чувство, и рационалния – изразяващ се във фанатичното преклонение пред Разума, който ражда просветата и културата…Идея, която не е загубила своята актуалност и днес… Издирването на източници за живота и многостранната обществена дейност на проф. Никола Милев се оказа твърде труден процес.Оскъдността на материали, публикации, запазени документи, свързани с темата обаче, бе своеобразно предизвикателство за научно-изследователската ми работа. Голяма част от личния архив на проф. Милев и целия архив на в. “Слово” са изчезнали или са били унищожени през годините. За съжаление, той няма деца и близки наследници, от които би могло да се почерпи някаква информация. И все пак, от малобройните разпилени и запазени на различни места късчета от неговото наследство, и известните вече научни изследвания, свързани с историческия период през който той живее и се формира като личност и общественик, както и от малкото публикации, появили се през последните години, пряко или косвено изследващи един или друг аспект от житието му и от неговото богато научно и публицистично творчество, може да се изгради сравнително цялостен и пълнокръвен образ на човека и журналиста Никола Милев. Най-голям принос за написването на настоящата работа, по-специално за първата й част, касаеща биографията на Никола Милев, има историкът Цочо Билярски, единственият български учен, който се е занимавал целенасочено с живота и историческото му наследство. Изследователският му труд върху запазената част от личния архив на проф. Милев (част от публикуваните документи се съхраняват в НА на БАН, друга част - в ЦДА и ДА - София), публикуван в кн. 72 и кн. 73 на ИДА, 1999 г. – “Научната кореспонденция на проф. Никола Милев” и “Проф. Никола Милев, документи за научната, дипломатическата и дейността му в македонските братства (1916-1925)”, и в бр. 2 на сп. “Македонски преглед” от 1999 г. – “Из кореспонденцията на Никола Милев с видни дейци на 1

Милев, Н. "Правителството и Македонската организация", в. "Слово",4 30. IV. 1923 г.

Освободителното движение в Македония”, улесни значително работата ми. Голяма част от данните за живота и обществено-политическата му дейност събрах от периодичния печат по онова време – по-специално от многобройните статии и журналистически материали, публикувани в българските вестници след убийството му през 1925 г. “Слово”, “Зора”, “Мир”, “Свободна реч”, “Демократически сговор”, "Утро", “Македония”, Пряпорец”, “Народ”, “Вечерен Ек”, “Независимост”, сп. “Полет”, “Демократически преглед” и скромния фонд, посветен на проф. Милев в Български исторически архив, съхраняван в Народната библиотека(НБКМ - БИА). Интересни моменти от житието на Милев открих и в спомените и писмата на някои негови съвременници и приятели – проф. Васил Златарски, Григор Василев, Георги Кулишев (благодарение на сина му Любен Кулишев), проф. Александър Цанков (благодарности на племенника му д-р Стефан Цанков), Иван Михайлов, Георги Баждаров, Петко Стайнов, Петър Ников, Константин Иречек, Симеон Радев, Димитър Михалчев, Михаил Арнаудов, Димитър Мишев, Тодор Недков и др. (много документи, свързани с отношенията между Милев и тези личности се съхраняват в личните им фондове в ЦДА). В Държавния архив е запазено и дипломатическото досие на Никола Милев към Министерството на външните работи и изповеданията, обхващащо периода 1906-1925 г. А в ДА - София може да се открие голяма част от документацията, касаеща работата му в Софийския университет. За дейността на проф. Милев като председател на Дружеството на столичните журналисти може се съди по архива на дружеството, голяма част от който е запазен и също се съхранява в ЦДА.Там успях да открия не особено голям брой, но интересни и непубликувани досега документи с подписа на Милев под тях - общо седем. В приложенията в края те са публикувани фототипно. Дължа благодарност за съдействието, което ми оказа, и на Теодора Адамова от Съюза на българските журналисти. Относно подробностите около убийството му, основният ми източник бяха тогавашните вестници. За съжаление, в архива на МВР не е запазено нито някакво полицейско дело, нито каквото и да било досие, свързано с този терористичен акт (поне това ми бе заявено официално в писмо, подписано от И.Д. Директор на ДИА - МВР Иван Комитски).Интересна допълнителна информация по въпроса може да се открие само в книгата на проф. дин Георги Марков “Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 – 1947” и в спомените на Иван Михайлов. Трябва да се отбележи приноса за обективното представяне на историческия период – 1919-1925 г. и развитието на обществено-политическия живот по онова време, в което немалка роля играе и личността на Никола Милев, на известните български историци проф. дин Величко Георгиев, проф. дин Стойчо Грънчаров, проф. дин Елена Стателова, ст. н.с. дин Румяна Първанова. Съществена роля за личното ми ориентиране към тази тема имат и преподавателят ми във ВТУ “Св.Св.Кирил и 5

Методий” доц. дин Никола Проданов, по чиято инициатива бе издадено второто издание на книга първа от избраните произведения на Никола Милев “Под стените на Одрин”, и журналистът от в. “Демокрация” Светослав Стефанов, който за първи път в историята на съвременния български печат посвети подобаващо място на страниците на вестника на проф. Никола Милев. И докато за живота, обществено-политическата и научната му дейност, могат да се открият достатъчно, макар и не особено богати източници, територията, свързана с журналистическото наследство и публицистичното творчество на проф. Никола Милев все още в много отношения е “табула раза”. “От убийството му през 1925 г. до днес почти нищо не е направено…Разполагаме само с една кратка и непълна библиография за историческите му изследвания, а за публицистиката му дори не съществува такава" 1. Това бе и една от главните причини, които ме мотивираха да избера именно тази тема на научната си работа. В известните до момента трудове по история на българската журналистика – на д-р Борис Андреев, Георги Николов, проф. д-р Георги Боршуков, акад. Владимир Топенчаров, проф. д-р Филип Панайотов и др., за Никола Милев като журналист, и за в. “Слово” се казва или твърде малко или пък фактите и истината са изкривени през призмата на комунистическата идеология и “партийния” подход. До този момент, от 1926 г. насам, никъде не е публикуван нито един негов журналистически текст, не е правен дори и опит за изследване, анализиране и систематизиране на публицистиката му. За съжаление по обективни и субективни причини не ми бе възможно да открия и изследвам журналистическите материали на Милев в периода 1906-1918 г. , както и тези, публикувани в чуждата преса и във вестниците "La Bulgarie" и “Echo de Bulgarie”.Настоящата работа разглежда неговата публицистика от 1919 г. до смъртта му през 1925 г., като най-сериозно внимание е отделено на работата му във в. “Слово” (1922-1925 г.), където, може да се каже, изкристализира напълно и се проявява най-силно и цялостно неговия журналистически талант. В приложенията в края съм публикувал фототипно някои от най-добрите журналистически и публицистични материали на проф. Милев, печатани във в. "Слово" - 36 на брой. За целта на научната ми работа – анализ на журналистическото наследство на проф. Никола Милев и извеждането на водещата идейна линия в него, съм се запознал с всички негови журналистически и публицистични материали, появили се на страниците на в. “Слово” (както и някои в други вестници) през споменатия период – над 300 на брой. Първоначално те бяха систематизирани по теми и жанрове, а впоследствие, след задълбочен анализ на съдържанието (контент-анализ), бе синтезирана и изведена на преден план “червената” нишка, идейната концепция, която ги обединява и е отличителна черта на цялото журналистическо творчество на проф. Никола Милев – концепцията за Просветения патриотизъм. 6 1

Билярски, Ц. Научната кореспонденция на проф. Никола Милев. ИДА, 1999 г., бр. 72.

Държа да отдам дължимата благодарност на проф. д-р Филип Панайотов, който оцени значимостта на настоящата тема още когато тя бе във фаза “курсова работа” и на научния си ръководител доц. д-р Здравка Константинова, която ме мотивира да я развия до нивото на даващ макар и скромен принос към Историята на българската журналистика, научен труд.

7

ГЛАВА I

Един живот в служба на България Без съмнение, проф. Никола Милев е сред малкото личности от новата ни история, с които българската нация има пълното основание да се гордее. Той е забележителен представител на интелектуалния елит на България от началото на ХХ век, човек с европейско образование и култура, който при това никога не е късал своите здрави връзки с народните корени. За съжаление името на проф. Милев влезе в черната статистика на стотиците жертви на комунистическия терор, запечата се на "кървавия стълб на бляскави имена, който ще ужасява поколенията"1, а впоследствие, след 1944 г., то се превърна и в жертва на насила наложена идеологическа забрава, почти до ден днешен. Всестранно образована, енциклопедична личност, полиглот, владеещ около десет езика, изтъкнат историк и народопсихолог, виден общественик и деец на ВМРО, активен политик и идеолог на Демократическия сговор, народен представител в ХХI ОНС и секретар на парламентарната комисия по външна политика, отличен дипломат със сериозен международен авторитет, председател на Дома на изкуствата и печата в София, на Съюза на умствените работници, на общоградският комитет за възстановяване на Народния театър и не на последно място – един от най-големите за времето си български журналисти и публицисти, избран заради безспорните си качества и за председател на Дружеството на столичните журналисти, човек като проф. Никола Милев заслужава всичко друго, но не и забвение. Не сме толкова богати на интелектуалци от неговия духовен ранг, за да можем да си позволим това...

Проф. Никола Милев - житие и битие Житие само от 44 години отреди съдбата на Никола Милев. Краткият си жизнен път той посвети изцяло на една единствена цел – безкористна служба в името на националните идеали на България и духовното издигане на българския народ. Тази цел е била винаги в основата на неговата многостранна гражданска активност – и като историк и учен, и като политик и дипломат, и като журналист и общественик. Никола Илиев Милев е роден в с. Мокрени, Костурско, на 8 май (21 май по Григорианския календар), 1881 г. По това време то наброява около 1200 души и е сред найголемите чисто български села в региона.Подробни сведения за семейството му досега не са открити. Известно е, че 1

Страшимиров, А., "Стига жертви!", в. "Ведрина", бр.25., 1927 г. Името на Милев е на трето място в списъка от 35 имена на хора, станали жертва на политически убийства.

8

баща му Илия Милев е бил потомствен хлебар (според някои сведения - млекар). Знае се, че има брат и сестра (Парашкева), а най-вероятно майка му е починала рано.Началното си образование малкият Никола получава в училището на родното си село. След това прекарва известно време при баща си, отворил фурна в Кайро, Египет, където по онова време има голяма костурска колония. След завръщането си, учи в Екзархийското училище във Фенер, Цариград, което завършва с отличие.Със съдействието на Българската екзархия и по препоръка на директора на прогимназията, известния учен и педагог Станимир Станимиров(преподавал по-късно и на царските синове Борис и Кирил), някъде около 1895 – 1896 г. Никола Милев получава стипендия за престижния султански лицей Галата сарай, където продължава обучението си до 1902 г. По това време негов по-голям съученик и "покровител" е Симеон Радев. Там е един от най-добрите ученици и прави силно впечатление на преподавателите си със своите качества. Самият екзарх Йосиф изпитва искрени симпатии и привързаност към будния македонски младеж. Голямо влияние върху оформянето на младия Никола като личност през онова време изиграва и М. А. Шишманова, при която той живее и която се грижи за него като майка.След дипломирането си с отличие, една учебна година - 1902-1903 г., Милев работи като учител в Цариградското класно училище към Екзархията. По това време той вече е свързан трайно и с Вътрешната македоно-одринска революционна организация, чийто член е още от 1898 г. Още оттогава активно пропагандира сред съучениците си македонската кауза. Според достоверни сведения, Милев е избран за секретар на Цариградския комитет, ръководен от Димитър Ляпов-Гурин, и дори съдейства на извършителите на Солунския атентат през 1903 г., като пренася взривни материали до гара Сиркеджи в Цариград. През есента на същата година той се преселва в столицата на Княжество България и се записва като редовен студент по история в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. По време на университетската криза (1907-1908 г.) следва един семестър в Берлинския университет. Още в първите години на следването си той привлича вниманието на академичната общност със задълбочените си знания и аналитичните си способности. “Всякога тих и спокоен, на практическите упражнения той винаги даваше прецизни и дълбоко обмислени отговори... Оттогава той започна да се сближава все повече със своите професори, които с радост посрещнаха това сближение”.1 Под непосредственото влияние на най-именития български историк проф. Васил Златарски, Никола Милев оформя историческите си възгледи, овладява позитивистичния метод на изследване. Под негово научно ръководство през 1909 г. написва дипломната си работа “Кубрат от историята и Кубер в “Чудесата на св. Димитър Солунски”, публикувана малко по-късно в “Периодическо списание”. 1

Златарски, В. II, кн. 17, 20. II. 1925

“Н. Милев като работник по история”, сп. “Полет”, г.9

От това време датират и първите журналистически опити на бъдещия председател на Дружеството на столичните журналисти. За да се издържа, през студентските си години той работи като коректор и репортер във в. “Вечерна поща”. Там негов пръв учител в занаята е Симеон Радев, който тогава е един от редакторите на вестника. Между 1903 и 1906 г. сътрудничи на излизащия на френски език вестник “Courrier de Sofia”, а между 1906 и 1907 г., работи и като чиновник, а по-късно и като подначалник по печата към Министерството на външните работи.През 1909 г. за 2 месеца (октомври - ноември) е учител в столичната Пета мъжка прогимназия, а в началото на 1910 г. е назначен в БТА - като редактор. През септември, 1910 г., след като преди това е положил успешно изпити по старогръцки и латински език, Милев спечелва убедително конкурса за стипендията “Марин Дринов”, осигуряваща тригодишна специализация във Виена. Идеята на проф. Златарски е да подготви своя най-добър студент за ръководител на замислената в недалечно бъдеще катедра по История на България от падането й под турско владичество до Освобождението. В писмо до проф. Константин Иречек проф. Златарски пише:"Милев е трудолюбив и съм убеден, че под Вашето превъзходно и умело ръководене, той ще съумее да оправдае моите надежди и ще се сдобием с една учена сила…" 2 Професорът не се е излъгал в качествата на своя студент. В отговора си до до проф. Златарски, проф. Иречек, който заедно с проф. Юберсбергер завежда Семинара по източноевропейска история във Виенския университет, заявява: “Той е един много трудолюбив и способен момък…Ученикът няма да посрами своите професори”.1 А години по-късно, по повод смъртта на Милев, проф. Юберсбергер признава: "Ние двамата, Иречек и аз, виждахме у Милева бъдещия историк на България" 2. По време на специализацията си Милев пише няколко образцови научни съчинения, най-ценното от които е “Известия за състоянието на Турция в края на ХVIII век” (издадено в Списанието на БАН през 1913 г., кн. 6). Цялото си свободно време той прекарва в богатия Hot-undStaatsarchiv, където издирва нови материали за българската история, главно за периода след ХIV век. Публикува и няколко популярни историко-публицистични статии в сп. “Съвременна мисъл” (1911 г.) и в излизащите в Солун “Искра” и “Право” (1912 г.), сътрудничи и на други български вестници.Във Виена се запознава и сприятелява с друг голям български историк - Петър Ников. Никола Милев използва само две години от тригодишната си стипендия. Посрещнал с възторг началото на Балканската война, през есента на 1912 г. той се 2

Билярски, Ц., Жечева, Иречек”, ИДА, бр. 66, 1993 г. 1 Златарски, В. Цит. съч. 2 Билярски, Ц., Жечева, Иречек”, ИДА, бр. 66, 1993 г.

С.

Из

кореспонденцията

на

д-р

Константин

С.

Из

кореспонденцията

на

д-р

10 Константин

завръща в България, за да се запише като доброволец. Поради високата му образованост и владеенето на няколко чужди езика е зачислен към разузнавателната секция при щаба на Втора армия, дислоциран в Мустафа паша (Свиленград). Своите преживявания през този период от живота си той описва в дневник, издаден през 1927 г. със заглавие “Под стените на Одрин” – като книга първа на подготвяните за печат “Избрани съчинения на Никола Милев”, идея, която остава нереализирана докрай.3 През 1913 г. е изтеглен в София като помощник-началник към Дирекцията на печата и БТА. Малко по-късно става главен редактор (до 1916 г.) на списвания на френски език и разпространяван в чужбина в. “Echo de Bulgarie”, на чийто страници страстно пропагандира българската национална кауза. За службата си през войната на няколко пъти е награждаван с офицерски кръстове и почетни знаци. Едновременно с това, той не забравя и научните си интереси и се подготвя сериозно за обявения в Софийския университет конкурс за доцент по българска история. Хабилитационният му труд “Католишката пропаганда в България през ХVII век” е “най-пълното и подробно изчерпателно изложение по този въпрос” 1, “брилянтна монография..., образец за синтетично изследване”.2 Избран единодушно, от 1-ви октомври, 1915 г. младият историк вече е редовен доцент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.

3

Освен кн. I е издадена и кн. II – Milev, N. Pages choisies. Liv. II. Articles politiques es scientifiques, 1928. Замислените кн. III и кн. IV – съответно публицистични материали на Милев в българския печат и историческите му статии, остават неиздадени. 1

Златарски, В. Цит. съч. Георгиева, Цв. “Развитие и тенденции на проучванията върху историята 11 на българския народ през ХV – ХVII в. – В: България през ХV – ХVIII в. Историографски изследвания “България ХV – ХIХ в.”, т. I, С., 1987. 2

Милев в периода около Първата Световна война Избухването на Първата световна война обаче отново го отвлича от научните му занимания. Милев все повече се отдава на обществено-политическа дейност. Около 1915 г. започва да сътрудничи активно на излизащия в София на френски език вестник "La Bulgarie", за известно време е и един от главните му редактори. В края на 1917 г., за да осигури подкрепата на българската кауза, правителството на д-р Васил Радославов изпраща в Швейцария група български общественици и учени - историци, географи, етнографи, които да повлияят и да спечелят общественото мнение в Западна Европа в полза на България и нейната национална кауза. Идеята за създаването на тази Културна мисия в Швейцария е на Симеон Радев, тогава пълномощен министър в Берн. Самата мисия се оглавява от дипломата Тодор Недков, а в състава й, наред с личности като проф. Йордан Иванов, проф. Атанас Иширков, проф. Димитър Миков, е и Никола Милев. От януари 1918 г. той е назначен за директор по печата към Министерството на външните работи и изповеданията (на мястото на уволнения Йосиф Хербст), и освен в Женева, на няколко пъти е изпращан на важни дипломатически мисии в Лондон и Брюксел.На тази длъжност остава до септември, 1919 г. След това за няколко месеца (до февруари, 1920 г.) изпълнява функциите на Генерален консул в Хамбург. Милев е и един от експертите в българската делегация на Парижката мирна конференция. На него се пада голямата част от тежката техническа работа – писане на доклади, становища, оформяне на най-различни документи. Член е и на нашата делегация на заседанията на Обществото на народите (ОН). Въпреки явната си неприязън към политиката на БЗНС и към правителството на Александър Стамболийски, поради което напуска Дирекцията по печата и дипломатическото поприще, в името на България и националните интереси Никола Милев никога не отказва съдействие на министърпредседателя, който до 1922 г. редовно се обръща към него с молби за съвети по международните въпроси и за дипломатическа помощ на мирните конференции (през май, 1923 г. Стамболийски обаче няма да се посвени да издаде заповед за арестуването му). Потвърждение за това намираме в спомен на приятеля му Тома Карайовов: "…Говорих с един с един мой приятел, който заемаше видно обществено положение през управлението на покойния Стамболийски, и като такъв е участвал на няколкото международни конференции като тая в Лондон, относително четничеството в Македония, тая на Обществото на народите и Лозанската конференция за мир с Турция. В първите две Милев взе непосредствено участие. От последната се е отказал след като е бил поканен от тогавашното правителство…Отказвайки се по политически и нравствени причини да представлява България и в Лозана, Милев не е намирал в себе си сили и оправдание да откаже и своята 12

защита в полза на България: заедно със своя отказ, той е изпратил на правителството един обширен мемоар за защита на българските права пред конференцията, който е бил наистина изцяло използван от нашата безвъзмездно…"1 Между септември, 1918 г. и февруари, 1920 г. Милев продължава преподавателската си дейност в Софийския университет като хоноруван частен доцент в катедрата по Българска история и История на балканските народи, а от март, 1920 г. той е назначен за редовен доцент в същата катедра. Остава на тази длъжност до септември, 1923 г., когато подава оставка. В университета Милев чете няколко курса лекции: "Политическите движения в България след турското завоевание до Освобождението (XIV - XIX-ти век)"; "История на Турция (XVII XIX-век)", и "Балканският полуостров от идването на турците до разпадането на Турската империя (XIV - XIX-век)". Сред по-известните му научни публикации са "Българската нация и турската държава", "Произходът на съвременните българи", "Охридският патриарх Анастасий и скитанията му в чужбина (1597-1615)", "Историческите връзки между българи и поляци", "Рехнид паша и турските реформи" и др. От есента на 1920 г. до началото на 1921 г. той прекарва няколко месеца в архивите на Виена, Рим, Ватикана и Венеция, където открива стотици ценни за българската история извори и документи. Намира време и да изпраща кореспонденции и журналистически материали за някои български вестници, главно за “Зора” и “Македония”. През 1922 г. извънредно тежката социалноикономическа ситуация в страната, некомпетентното и безотговорно управление на БЗНС, което все повече започва да се превръща в истинско бедствие за България, принуждават Милев за пореден път да излезе от изисканите академични среди и да се впусне с целия си интелектуален капацитет и богат житейски опит в суровата реалност на политиката. Последният негов значим исторически труд е “Факторите на българското Възраждане” (публикуван в сборника в чест на проф. Иван Шишманов, 1921 г.). Ето как патриархът на българската историческа мисъл проф. Васил Златарски оценява Никола Милев като учен историк: “Той проявяваше най-ценните качества на учения – основно познаване на въпросите, които го занимават, умение за системно и методично изследване, широка ерудиция, позволяваща му да проучи и осветли събитията от различни страни и във вътрешната им взаимовръзка, жива мисъл, която умее винаги да отдели същественото от незначителното, способност да одухотвори научното изложение, и най-сетне – творческо прозрение, което долавя връзките между миналото и сегашното и безпогрешно установява актуалното значение на историческия факт. А неговият гладък и прецизен език му дава възможност да

1

Карайовов, Т.,"Никола Милев като гражданин и родолюбец", в. "Илинден", 20. II. 1925 г.

13

рисува пълнокръвни картини не само от политическия, но и от стопанско-икономическия и социалния живот”.1 През 1919 г. дългогодишните топли, приятелски отношения между проф. Златарски и Никола Милев прерастват в роднински – учителят става кум на своя ученик, който в края на същата година се венчава с годеницата си Мара Консулова - сестра на известната българска художничка Елисавета Консулова - Вазова. От 1922 г. до смъртта си проф. Никола Милев се отдава изцяло на обществено-политическата дейност. Той вярва, че целта на политиката е “да осигури добро управление, условия за материално благоденствие, социален напредък и нравствено усъвършенстване”.2 Заедно с други именити български интелектуалци и политици като проф. Александър Цанков, проф. Любомир Милетич, Петко Стайнов, Григор Василев, Александър Греков, Янаки Моллов, Христо Калфов, Атанас Буров, Георги Кулишев, Христо Силянов и др., взема дейно участие в учредяването на политическата формация Народен сговор (впоследствие след обединението от 10-ти август, 1923 г. преименувана на Демократически сговор), която си поставя за цел да спаси България от пагубното управление на БЗНС, да я изведе от дълбоката икономическа криза, обхванала я след Втората национална катастрофа и да възстанови конституционния ред и гражданския мир. Милев, който е избран за член на Висшия съвет на Сговора, и сподвижниците му са твърдо убедени, че партизанщината и ниските политически страсти съсипват държавата и я тласкат към пропастта, към заплаха от болшевизация и партийна диктатура под диригентството на Москва. Според него, само обединението на национално отговорните български партии и политически организации от целия демократически спектър и твърдото противопоставяне срещу всички разрушителни сили вътре и вън от страната могат да спасят България от бедственото положение. За да пропагандира активно тези идеи, през април 1922 г. е създаден вестник “Слово”, чийто директор е видния общественик Александър Греков (5. ХII. 1884 – 21. V. 1922) – син на известния възрожденец и политик Димитър Греков, един от най-талантливите български дипломати по онова време. Никола Милев казва за него: “В дипломацията има много звани и малко избрани. Греков бе зван и избран, роден дипломат”.1 Съвременниците му го определят като високоинтелигентен, спокоен, сериозен, задълбочен в работите, с които се залавя, волева натура, като уважавана личност, с нищо некомпрометирана, както в България, така и в чужбина 2 (и неговото име, подобно това на Милев, продължава да тъне в сянката на идеологическата забрава). Греков е живата връзка между 1

Предговор към първото издание на “Под стените на Одрин”, С., 1927. Цитатът е по второто издание – В. Търново, 1993. 2 Милев, Н. “Цветове, партии и управление”, в. “Слово”, 24. IV. 1924 г. 14 1 Милев, Н., в. "Слово", 23. V.1922 г. 2 Георгиев, В., Народният сговор 1921- 1923 г.С.,1989 г.

едрия бизнес, интелигенцията и офицерите от Военния съюз и координира усилията на тези разнородни групи за свалянето на земеделското правителство. От 1921 г. той се налага като естествен лидер на създаващата се нова политическа формация, впоследствие е избран за първи председател на централното ръководство на Народния сговор. Никола Милев е поканен да завежда външнополитическия отдел на в. “Слово”. Много бързо вестникът се превръща в едно от най-влиятелните, най-авторитетните и сериозни български печатни издания, в опасна заплаха, както за оранжевата диктатура на Стамболийски, така и за оръдието на Коминтерна - БКП, която вече е включила като основен елемент в своя политически арсенал методите на тероризма. “Макар ”Слово” да нямаше голям тираж и мъчно покриваше разходите си, той бе най-откритият, най-смелият и враждебен на правителството лист; той се четеше от интелигенцията, беше, така да се каже, орган на политически мислещата интелигенция, на ръководещата, елитната”, пише в спомените си проф. Александър Цанков. Безсилни да се противопоставят по друг начин на аргументираните разобличения по техен адрес, които прави ежедневно от страниците си в. “Слово”, засегнатите решават да премахнат физически неговия директор. На 21-ви май, 1922 г. Александър Греков, чието име е спрягано и за евентуален министър-председател при едно бъдещо управление на Сговора, е убит. Същата вечер той се отправя към Юнион клуб, но вижда, че си е забравил портфейла. Малко преди да стигне до къщата си на улица “Гурко” №48, Греков е застрелян с два куршума. Първият го пронизва в тила, а вторият - в лявата ръка. Смъртта настъпва мигновено. Възползвайки се от настъпващия мрак, убиецът бързо изчезва в посока към Борисовата градина.Престъплението остава неразкрито и ненаказано земеделската власт не гори от желание да го разследва. С писмо от 25-ти май с.г. отговорността за терористичния акт е поета от федерацията на анархо-комунистите, които вероятно са се чувствали засегнати от статиите на Греков. Въпреки това остават подозренията, че в това си деяние анархистите са били насърчени и от правителството на Стамболийски. Погребението на Греков се превръща в истинска демонстрация за защита на демокрацията и свободата на словото. Присъстват много политици, журналисти, индустриалци, учени, чужди дипломати. “Покойният доказа, че ако България е родила бай Ганьо, тя може да роди и един Александър Греков”1, казва митрополит Стефан на опелото в църквата “Св. Неделя”. В този труден момент единствената личност, която би могла да продължи делото на Греков, е Никола Милев. И той се нагърбва с тази мисия. От май, 1922 г. до смъртта си през февруари, 1925 г. е директор и де факто главен редактор на в. “Слово”. Качествата му на журналист са безспорни. Богатата му обща култура, ерудицията му на учен, тънкият му усет на интелектуалец, талантливото му 15 1

Димитров, П., Нереализираният десен проект, сп. Ние, бр. 4., 2000.

перо, изящният му стил и толерантното му отношение дори към политическия противник много бързо му спечелват славата на една от най-авторитетните личности в българския печат. Не случайно той е поканен за член на Настоятелството, а през ноември, 1922 г. е избран единодушно и за председател на Дружеството на столичните журналисти и на Дома на изкуствата и печата. До смъртта си през 1925 г. проф. Никола Милев е председател на дружеството и като такъв развива изключително активна и полезна за съсловието дейност и издига обществения му авторитет. Той успява да обедини всички негови членове около идеята за “мощна, материално и морално, професионална организация, работеща за Под свободна, независима и културна България”.2 ръководството на Милев дружеството смело протестира срещу нарушаването на свободата на словото и печата от страна на земеделското правителство и преследването и малтретирането на журналисти от Обществената безопасност, полицията и оранжевата гвардия (сред тях са редактора на в. "Мир" Сава Донев, главния редактор на в. "Ден" Д. Павлов, журналистите В. Савов, Д. Христов, П. Попов, Новаков и мн. др.). Милев се застъпва и протестира официално за всеки случай на арестуван, бит, малтретиран или интерниран журналист, без оглед на политическа принадлежност и ориентация на изданията, в които работят. Ярко доказателство за това е, че въпреки неприязнените си чувства към управлението на БЗНС, след преврата на 9-ти юни, Милев се застъпва и за арестуваните близки до земеделския режим журналисти Г. Костов, Ст. Мавродиев и К. Чилингиров, които, в резултат на това застъпничество, са освободени. Не остава на заден план в дейността на дружеството под ръководството на Никола Милев и грижата за материалното положение на съсловието. На преговори с издателите е издействана 13-та заплата за всички журналисти от софийските вестници. Развива се и Пенсионния фонд, основан от дружеството, като през периода 1923-1925 постъпленията в него се увеличават значително. Същото се отнася и за другия фонд на дружеството – фонд “Подпомагане”. От него се отпускат помощи за софийските журналисти в случай на безработица, болест, инвалидност, незаконно преследване или смърт(на близките на починалия).От фонда през 1923 г. са отпуснати скромни помощи и на емигрирали от Съветска Русия, изпаднали в немотия руски журналисти. Самият Милев успява да издейства от УС на АД “Стопанско развитие” да бъдат отпуснати 10 000 лв. за нуждите на Дружеството. По инициатива на проф. Милев дружеството създава секция - филиал на Международната федерация на умствените работници със седалище Париж. Засилват се международните връзки на столичните журналисти – чрез участие на престижни форуми в чужбина (във Франция, Австрия, Швеция, Швейцария) и организиране на международни срещи в София. С личното съдействие на председателя на дружеството, по 16 2

Общ годишник на България 1923-1925 г., Издание на дружеството на столичните журналисти, С.1925 г.

това време в София се учредява и Съюз на чуждестранните кореспонденти в България. Проф. Никола Милев става и председател на създадения по инициатива на дружеството обществен фонд “Народен театър” с цел събирането на средства за възстановяването на изгорелия през февруари, 1923 г. храм на Мелпомена. По негово време все повече се издига и авторитета на дружественото помещение – Домът на изкуствата и печата, превърнал с в средище на интелектуалния елит на София. Председателят успява да издейства държавна субсидия от 100 000 лв. за Дома. Едно от най-големите постижения на председателството на Милев е акцията на дружеството за отмяна на данъка върху рекламата в печатните произведения, която през 1924 г. завършва с успех. Освен това е договорено и сериозно намаление не телефонните и телеграфните такси за нуждата на вестниците. Отново благодарение застъпничеството на председателя, на софийските журналисти е разрешено да отбиват задължителната трудова повинност, въведена от правителството на Стамболийски, в Народната библиотека. А министерството на търговията, промишлеността и труда скланя, тружениците на печата в столицата и семействата им да закупуват на преференциални цени въглища от мини Перник за нуждите си през зимния сезон. Дружеството предприема и активни действия пред правителството и министерството на финансите за премахване на данък занятие за журналистите. През времето на председателстването си, Никола Милев полага и големи грижи за “позамрелия” печатен орган на Дружеството на столичните журналисти “Вестник на вестниците”, който излиза на печалба. Кооперацията на дружеството също погасява по-голямата част от дълговете си и възобновява дейността си. С обаянието и личните си човешки качества, Милев успява да сплоти и предпази от вътрешни дрязги журналистическото съсловие в София. Той посредничи успешно за потушаването на сериозния конфликт, избухнал между вестниците "Утро" и "Дневник" през 1924 г. Освен това прави и успешни стъпки за професионална консолидация на всички журналисти в България, за което говори и богатата вътрешна кореспонденция на дружеството. Никола Милев е и сред активните дейци на ВМРО (понякога е наричан “интелектуалният вожд” на организацията).За него Иван Михайлов пише: "Той беше между най-убедените наши обществени ратници, които поддържаха, че националното начало стои в основата на македонския въпрос. И че всяко друго схващане подпомага само поробвачите на Македония…Духовното единство на българщината бе за него повеление, на което подчиняваше всичките си обществени замисли и дела, целия си живот."1 Милев членува в Организацията още от края на XIX-ти век, докато живее в Цариград. Много скоро след установяването си в София, като студент става секретар на Студентската македоно-одринска група в София, член е, а впоследствие и 17 1

Михайлов, И., Спомени., С., 1998

подпредседател на легалния Съюз на македонските братства (председател е д-р Иван Каранджулов, а втори подпредседател е проф. Александър Станишев), близък приятел и съветник на Тодор Александров и един от найяростните противници на т. нар. федералистко крило в македонското движение, създадено по директива от Москва и контролирано изцяло от Коминтерна. Смята се, че той е един от хората, убедили Тодор Александров да оттегли подписа си от позорния за ВМРО “Майски” манифест от 1924 г. За това говори в спомените си известният деятел на ВМРО и близък приятел на Милев Георги Баждаров (който е и един от редакторите на в. "Македония"): “Манифестът, чисто комунистически по съдържание и дух, подейства като бомба всред българското общество и върху правителството. Ние с него губехме симпатиите на всички демократически български партии и среди, на всички култури и родолюбиви организации, на целия български народ, изключая комунистите. Трябваше да се действа бързо. Написах един проект за декларация от Централния комитет, с която се опровергаваше и отричаше манифестът, прочетох проекта пред събрание от Н. Милев, Г. Кулишев, К. Пърличев, Йордан Бадев и Н. Томалевски в дома на Н. Милев, одобри се проекта и го дадох да се препише на пишуща машина. С куриер декларацията пратих за подпис от Т. Александров и Протогеров - те бяха тогаз долу, в Петричкия окръг. Пак с куриер тя бе върната на 2 срещу 3 август в два часа след полунощ, подписана и подпечатана. Така бе раздадена на българските вестници и на чуждите кореспонденти. Всички споразумения, направени във Виена, падаха, но ВМРО бе спасена от болшевизиране.” 1 Милев участва активно в работата на всички Велики и обикновени македонски събори между 1919 г. и 1924 г. (той е основния автор на резолюциите им), в Обединителния събор на македонската емиграция в България (1923 г.), както и в учредителното събрание на Македонския научен институт (1923 г.). Не по-малък плам и интелектуална енергия той влага и в делата си като член на ВМРО. От началото на 20-те години, дефакто няма важно решение и сериозен акт на Организацията, които да не са консултирани с Милев. В тайната си кореспонденция с лидерите на македонското освободително движение, той е известен под псевдонима “Ненко”. Не случайно, през май 1923 г., когато правителството на Стамболийски вече съвсем е изпуснало от ръцете си управлението на държавата и страната е заплашена от пълен хаос, при започналата безогледна чистка на политическите му противници, сред стотиците, които е трябвало да бъдат арестувани и хвърлени в затвора като опасни за националната сигурност елементи, е и проф. Милев (мотивът е връзките му с ВМРО, на която БЗНС, обвиняван нееднократно, че се е превърнал в проводник на сръбските външнополитически интереси, е смъртен враг). Корупцията в правителството обаче е толкова голяма, че още същия ден нарочените за арест научават и успяват да се укрият. Поради тази причина в. “Слово” не излиза от 7. V. до 10. VI. 1923 г. 18 1

Баждаров, Г. Моите спомени., С., 2001.

Карикатура на Никола Милев от Александър Божинов, поместена в сп. “Българан” през май 1923 г., когато правителството на Стамболийски търси да арестува Милев като “опасен македонски революционер”. На 9-ти юни, 1923 г., обединените около Народния сговор политически сили, офицери и интелектуалци, свалят компрометираното земеделско правителство и поемат съдбините на отечеството в свои ръце. Милев отказва да приеме предлагания му пост на министър на външните работи в правителството на проф. Ал. Цанков, тъй като съзнава, че това би довело до изостряне на отношенията ни с Югославия и Гърция, и то в момент, когато една от основните цели на външната политика на България е излизане от международната изолация.Проф. Цанков пише в спомените си: “Една мъчнотия имах в намирането човек за министър на външните работи. Спрях се на професор Никола Милев, млад и надарен учен, отличен журналист; близък лично на Тодор Александров…Разисквахме външнополитическите въпроси, които засягат международното положение на България. Имахме еднакви разбирания, съгласни бяхме, че нашата външна политика не може да бъде активна; с търпение и коректно държание ще изчакваме времето и събитията.Преминах направо и му направих предложение да участвува в новото правителство като министър на външните работи. ”Благодаря за честта, която 19

ми правиш, но не мислиш ли, че не съм удобен за тоя пост като македонец и като близък на ВМРО. Аз считам, че това е неудобно и още от първите дни правителството може да има неприятности с мен.” Настоях. Отговори ми, че ще говори с Тодор Александров и ще ми се обади допълнително.Няколко дена след нашия разговор ме подири сам Тодор Александров, който бе нелегален и живееше в скрита квартира. И той намираше това за неудобно и дори опасно… Не можех повече да настоявам, защото и мен мина през ума за една реакция от страна на Сърбия в тоя смисъл.” 1 Информация по въпроса откриваме и в спомените на Георги Баждаров: “За министър на външните работи бе набелязана кандидатурата на Никола Милев, който и придружаваше Цанкова при нотифицирането на преврата пред дипломатите, та фактически изпълняваше тази служба. След съвещание обаче с нас, Н. Милев отказа в интереса на България предлагания му портфейл. Счетохме, че сърбите може би ще вземат претекст от това да се намесят в българските работи, понеже Н. Милев бе известен като македонски деятел. Във всеки случай се предвиждаха големи затруднения от сръбска и гръцка страна за правителството на Цанков. Така стана министър на външните работи Христо Калфов, който далеч нямаше нито образованието, нито познанията, нито способностите на Н. Милев.” 2 На 10-ти август, 1923 г. се подписва протокол, който предвижда двете политически формации – Народен сговор (създаден през март, 1922 г., приобщил малко по-късно и Обединената народнопрогресивна партия) и Съюза на демокрацията (обединяващ Демократическата и радикалдемократическата партия) да се слеят, за да се образува “една единна партия – Демократически сговор”. В управителния орган – Централното бюро на партията, който няма председател, влизат проф. Ал. Цанков, Хр. Калфов, ген. Вл. Вазов, Н.Рачев, Ат. Буров, Цв. Бобошевски, Д. Христов, Гр. Василев, Р. Маджаров, Г. Данаилов, Т. Влайков, Й. Фаденхехт, П. Тодоров, Ал. Гиргинов, Ким. Георгиев, Вен. Ганев и Н. Найденов, а малко по- късно А. Ляпчев, Вл. Моллов и П. Стайнов. Никола Милев продължава списването на “Слово”, съумява да привлече повечето от лидерите на Сговора като автори във вестника, и едновременно с това играе активна роля за консолидацията на българската политическа класа и стабилизирането на новата политическа формация, по неговите думи, организация “на просветения патриотизъм, на здравия разум и на гражданската доблест”, организация, която трябва да победи “Българския партиен егоизъм – страшното чудовище, което е причинило толкова злини на държавата и народа ни”, организация “опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна, която има нежеланата чест да бъде обект на московските разрушителни планове”.1

1

Цанков, А. Моето време.Мемоари.С.,2002 Баждаров, Г., Цит. съч. 1 Милев, Н., “Слово”, 12. II. 1925 г. 2

20

На парламентарните избори през ноември, 1923 г. проф. Милев е избран за депутат едновременно от Кърджалийска и Горноджумайска избирателна околия, като запазва мандата си от първата. В народното събрание оглавява парламентарната комисия по външна политика. Ето как председателят на XXI-то ОНС д-р Тодор Кулев оценява работата му в парламента: "…Дейността му се изразяваше не в шумни речи, а в трезва, сериозна творческа работа.Като секретар на комисията по министерството на външните работи, той допринасяше извънредно много със своята трезва мисъл и ценни съвети по разискваните въпроси. Когато излизаше на трибуната на парламента, Милев биваше изслушван от всички с голямо внимание. Неговите речи, отмерени по форма, сериозни по мисъл, привличаше вниманието на цялото Народно събрание"2. На няколко пъти пътува в чужбина, за да защитава националните интереси на България на международните следвоенни дипломатически форуми. Оглавява и българската делегация на заседанията на ОН. Все повече Никола Милев се превръща в една от найпопулярните и обаятелни личности в българския общественополитически живот. Той се нагърбва и с още отговорности – освен че е председател на фонда и общогражданския комитет за възстановяването на Народния театър (1923 г.), и на създадения през 1924 г. Съюз на умствените работници в България, известно време е начело и на Дружеството за полско-българско приятелство, а също така сътрудничи активно на Българското дружество “Червен кръст”. Избран е и за почетен член на софийската масонска ложа “Зора”. За големия интелектуален капацитет и енциклопедична култура на проф. Никола Милев говори и личната му библиотека, голяма част от която (от последните години от живота му) се съхранява в архива на БАН. Тя включва 822 тома ценни книги и периодични издания на 11 езика – от областите история(изключително богата и уникална в много отношения колекция), политически науки, финанси и икономика, философия, религия, етнография, география, право, изкуство; класически творби на Омир, Шилер, Гьоте, Рабле, Алфред дьо Мюсе, Шекспир в оригинални издания, както и стойностна художествена литература – от световноизвестни издателства за времето си като “Реклам”, “Ашет”, “Фламарион” и др.1 Голям е и броя на вестниците – български и най-известните заглавия от европейския и световния печат, които са били следени редовно и четени от Милев. Много интересна и точна характеристика на личността и човешките му качества прави в спомените си Иван Михайлов: "Със своята подготовка Милев би могъл да бъде несменяем министър на външните работи…Българският му дух бе чист и твърд като диамант. А по възпитание, по култура бе истински европеец от най-чиста проба…У него имаше чудно съчетание на кротост и твърдо убеждение. От цялата му осанка, особено от речта му, лъхаше някаква ангелска 2

21 в."Слово", 16.II. 1925 г. Аргирова-Герасимова, М., Пейчева, Р. Библиотеката на Никола Милев, сп. "Библиотека", кн.1.,1999.

1

топлота и сигурност. Говореше просто и сърдечно. И всичко що казваше бе в приятна мярка. Спечелваше с такта си, будеше удивление с ума си, побеждаваше със скромността си. Той бе образец на просветен културен български националист. Сред елита на българската интелигенция заемаше избрано място, каквото мъчно се запълва.Той бе и измежду най-челните представители на българската публицистика"2 Освен на страниците на в. “Слово” през този период Милев изявява големия си публицистичен талант и в други издания – в. “Свободна реч”, в. “Демократически сговор”, в. “Зора”, сп. "Демократически преглед", в. “Македония”, в. "Независима Македония", в. "Илинден", сп. “Полет”, в. “La Bulgarie”. През 1925 г. поради необходимостта от активизиране на българската външна политика по отношение на САЩ, които след Първата световна война и Версайските договори се утвърждават като Велика сила номер едно, проф. Ал. Цанков убеждава Милев да поеме поста пълномощен посланик във Вашингтон. Самият Милев е наясно, че временното му оттегляне от активния политически живот на България би допринесло за стоплянето на отношенията на България с Югославия и страните от т.нар. малка Антанта, което е сред целите на българската външна политика тогава и се съгласява да направи тази жертва. Заповедта му за назначение е от началото на февруари 1925 г. Той е планирал да замине някъде в началото на март. Съдбата обаче му е отредила друго.

Шаржове на Милев, рисувани от Александър Божинов, няколко дни преди убийството Денят е петък, 13 февруари. Около 18,30 часа проф. Милев излиза от народното събрание и се отбива първо през дома си на ул. “Бенковска” №18, след което се отправя към софийската баня. Там обаче има голяма навалица и решава 22 2

Михайлов, И., Цит. съч.

да мине през редакцията на “Слово” (на “Дондуков” №35), където по това време се прави и в. “Свободна реч” – издание на приятеля му Георги Кулишев. Милев е в добро настроение, шегува се с колегите, осведомява се за последните новини, споделя, че подготвя статия за условията, при които работи българският журналист. Тъй като на следващата сутрин му предстои отговорно участие в заседанието на Висшия съвет на Демократическия сговор, около 19,50 ч. той напуска редакцията и си тръгва за вкъщи. Убийците му – трима души (които предварително са го следили в продължение на седмици), го чакат на пресечката на “Дондуков” и “Тетевенска” (дн. “Будапеща”). Един от тях незабелязано се промъква зад гърба на нищо неподозиращата жертва и стреля. Куршумът попада в лявата плешка на Милев и излиза през рамото му. Той инстинктивно поставя чантата на главата си и хуква на зиг-заг към трамвайната линия. Екзекуторът го следва по петите, но при втория опит парабелът му засича. Той го захвърля на улицата и вади друг пистолет. Следващият куршум попада в кръста на Милев и излиза през корема му. Професорът пада върху трамвайната линия и се превива от болка. Тогава убиецът се приближава и хладнокръвно стреля в тила на “класовия враг”. Този куршум е смъртоносен. Терористичната група веднага се изнася на бегом по “Тетевенска” и “Искър”, след което следите й се губят. Струпалите се на мястото на престъплението граждани са безсилни да помогнат. Човекът, посветил целия си живот на духовното издигане на своето отечество, лежи безжизнен в локва кръв върху студените павета на булеварда. Комунистическата историография приписва екзекуцията на “правителствения главорез” и “фашистки идеолог” Никола Милев на ючбунарската бойна група на БКП1. Някои съвременни историци обаче са на мнение, че главният инициатор на убийството е федералисткото крило на ВМРО, начело с д-р Филип Атанасов, Тодор Паница и Димитър Влахов, отговорен и за ликвидирането на Тодор Александров през август 1924 г. Дори Павел Шатев (един от извършителите на Солунските атентати, впоследствие сближил се с лявото крило в македонското движение и с комунистическата централа във Виена под ръководството на Георги Димитров), който явно е изпитвал уважение към Милев, въпреки че не е сред съмишлениците му, го предупреждава от Виена за замисленото убийство, а Иван Михайлов го снабдява с револвер за самозащита. "Внуших му известни предпазни мерки…Предложих му по-сериозна охрана, но той с очудване посрещна предложението ми; чувстваше като голяма тежест и ограничение подобно нещо", спомня си последната си среща с Милев Иван Михайлов.2 Според проф. Георги Марков, Милан Манолев от Кукуш, осъждан по атентата в софийското казино през 1915 г. и впоследствие амнистиран от правителството на Стамболийски, още през ноември 1924 г. във Виена е бил натоварен от Влахов да премахне “противната тям личност”. 23 1

Драгойчева, Ц., “Повеля на дълга”, С., 1972. 2 Михайлов, И., Цит. съч.

Обещани са му 50 000 лв. в брой след изпълнението на “мократа поръчка”. Планираният терористичен акт е одобрен и от специалната наказателна тройка към ЦК на БКП в състав Станке Димитров, Вълко Червенков и Иван Минков. Към Манолев са прикрепени още двама (или трима) терористи от бойната група на Петър Абаджиев (спрягат се имената на анархо-комунистите Георги Шейтанов, Васил Икономов и Желю Грозев) с цел да се гарантира успехът на задачата. Проф. Милев приживе неведнъж е заявявал, че кръв с кръв не се измива, но както е известно, във ВМРО действат поразлични закони. Малко преди да се измъкне и да отпътува за Виена, хората на Иван Михайлов спипват Манолев. Пред вътрешния съд на организацията убиецът прави пълни самопризнания. Той е осъден на смърт и екзекутиран, а трупът му е захвърлен на 16-ти април, 1925 г. точно на мястото, където издъхва Милев, с прикрепена върху него бележка “Убиецът на Никола Милев е наказан!”.Някои историци обаче са на мнение, че фактическият убиец е Георги Шейтанов, а други, позовавайки се на януарския брой от 1966 г. на излизащото в Париж анархистко списание "Наш път" - че е Васил Икономов.Има и предположения, че екзекуторът е професионалния терорист, обучен в школата на НКВД, Иван Паунов, който е и най-вероятния извършител на убийствата на прокурора Йоаким Димчев и полицейския агент Николай Кузинчев малко по-рано същата година - по заповед на БКП.

Снимка от поклонението пред тленните останки на Милев Няколко хиляди софиянци присъстват на траурната церемония и още толкова съпровождат траурното шествие на 15 февруари, за да изпратят в последния му земен път проф. Никола Милев - от Дома на изкуствата и печата, 24

намиращ се на ул. "Раковска" №129 до софийските гробища. Столицата от години не помни толкова масово и многолюдно погребение, такъв голям и искрен изблик на народна скръб. Сред опечалените са, както представители на висшия политически елит, така и най-обикновени хора - депутати, министри, посланици, дипломати, офицери, журналисти, чуждестранни кореспонденти, артисти, писатели, художници, студенти, македонски бежанци, работници... Всички големи европейски вестници - в Германия, Англия, Франция, Италия, Австрия, Чехия и др., отделят голямо място на водещите си страници за обширни материали, посветени на проф. Никола Милев.Повече от 20 некролога по повод непрежалимата загуба биват публикувани в печата и разлепени из София - от колегите във в. "Слово", от в. "Свободна реч", от в. "La Bulgarie", от УС на АД "Стопанско развитие", от Дружеството на столичните журналисти, от Дома на изкуствата и печата, от Съюза на чуждестранните журналисти, от Съюза на умствените работници, от Бюрото на Народното събрание, от Министерството на външните работи, от Софийската организация на Демократическия сговор, от Българския народен морски сговор, от настоятелството на Славянска беседа, от комитет "фонд Български театър", от народните представители македонци, от Националния комитет на македонската емиграция, от ръководното тяло на Илинденската организация, от УС на Македонския научен институт, от Взаимоспомагателно дружество "Илинден", от Битолското благотворително братство, от Костурското женско благотворително културно-просветно братство, от арменската организация "Дашнакцутюн", от близки семейни приятели и мн.др. Цар Борис III изпраща венец от лаврови листа и карамфили. Още около 25 венеца отрупват саркофага на Милев. Той е носен на ръце от най-близките му приятели. Митрополит Стефан извършва опелото и произнася емоционална реч в претъпкания катедрален храм “Св. Неделя” (където само след два месеца БКП ще извърши наймракобесното злодеяние в новата история на България – един от най-жестоките терористични актове в историята на ХХ век). "Помня Милева още от юношеските му години, като ученик в Галата-сарайския лицей.Блаженопочившият Екзарх Йосиф оцени в неговото лице една светла звезда на перото и мисълта….Ти, скъпи покойнико, ни оставяш завета, как да се служи на народа и на човечеството. На тези, които те наследяват, пожелавам да усвоят твоята енергия, да развият твоите усилия, за да следват твоите стъпки!", през сълзи сподавя словото си митрополитът.1

25 1

в."Слово", 16.II. 19125 г.

Проф. Никола Милев на смъртния одър рисунка на известния български художник и негов близък приятел Константин Щъркелов. На гробищата, вече по тъмно, под звуците на “Коль Славен” и сподавените ридания на множеството, ковчегът с тялото на Никола Милев е спуснат завинаги в земята. В него е поставена и една съдинка кръв от лобното му място, обвита с вестниците “Слово”, “Свободна реч”, “Независима Македония” и “Илинден”. “Колко скъпа бе тая кръв! Колко благородно сърце тя караше да тупти! Какъв нравствен образ отлетя…Бедният Милев!…Каква слава на голям талант би имал в коя да е друга европейска държава!Вместо това твоята кръв се проля в калта на София…”, изплаква в прощалните си думи Димо Кьорчев2. Цяла България е потопена в скръб. Тържествуват само убийците и техните коминтерновски повелители. “Радетелят за духовно обединение на българите бе трън в очите на фанатичните проповедници на класовата борба и те го извадиха по найболезнения начин, на който бяха способни”3

2

в. "Независимост", 14. II.1925 г. 26 Марков, Г., “Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 – 1947”, С., 1994. 3

Човекът Никола Милев в очите и душите на съвременниците му “Никола Милев беше един от най-жарките апостоли на просветения патриотизъм. Под просветен патриотизъм той разбираше не вражда, а любов между хората и взаимно уважение... Той ратуваше българщината да стане културна. Да води своите борби на културна почва, а не чрез насилие, злоба и мъст...” Андрей Ляпчев1 “Загубихме един от най-добрите българи. Загубихме един от редките публицисти, каквито е раждала нашата страна, един дълбок историк, един от най-умерените и разсъдливи политици. Загубихме един художник на перото... Той бе спокоен в разсъжденията си и логичен в заключенията си... И в най-силната си разпаленост бе готов да се подчини на логиката на събитията. И това го правеше такъв ценен политик, загубата на който трябва всички да оплачем...” Михаил Маджаров2 “С пълно съзнание за своя обществен дълг, Милев, с перо в ръка, не спираше да се бори за избавлението на българския народ от оная напластена мъст и злоба, които обзеха народната душа след войните...” Проф. В. Златарски3 “Кого застрашаваше Милев? Да, види се е плашила силата на словото му, властта на истината му и убеждението тъмните дейци на размирието и покварата... Той падна от българска ръка, която се плаща отвън и за която вече правда, чест, човещина са дивотии!” Проф. Ал. Теодоров-Балан4

“Човекът, който през целия си живот работи за възпитанието на българското племе, за въздигането на националните ни добродетели, днес се оплаква от всяко честно сърце. Падна една светла, издигната личност, която беше достигнала хармонията на човешкото възпитание и образование.” Софийски митрополит Стефан1

1

В. “Слово”, 16. II. 1925 г. Пак там. 3 В. “Слово”, 23. II. 1925 г. 4 Сп. “Полет”, 27. II. 1925, кн. 18. 1 В. “Слово”, 16. II. 1925 г. 2

27

“Той бе най-яркият изразител на идеята за обединение на обществените сили – защото душата на Милева бе изтъкана от любов към родината, защото в съзнанието му ясно се чертаеше нейното спасение само в единението на синовете й, само в поставянето на партийните навици и интереси под общодържавния, общобългарския интерес...” Петко Стайнов2 “Идеите, които Милев всекидневно пропагандираше с такава искреност и убедителност, бяха идеи за човещина, мир и право, идеи за народна солидарност и държавна дисциплина. Той беше враг на насилието и демагогията... Казваше истината без страст и обида, но и с кураж, неустрашимост... И нещо твърде отличително за него – здравия и неизменен оптимизъм, който имаше за бъдещето на българското племе.” Георги Кулишев3 “Милев беше един от най-редките познавачи на народната душа. Познаваше всички слоеве на обществото... Той поддържаше тезата, че днешна България трябва да се води от идеите на Възраждането... Малки идеи той нямаше, неговите идеи бяха големи... Никаква суета, никаква съблазън не го привличаше... Той беше срещу партизанщината, искаше да спаси страната от мътния порой... Убийството му е изкъртване на един крайъгълен камък от основите на България.” Григор Василев4

“Тоя човек, който не бе в състояние да каже лоша дума някому, камо ли да замисли лошо дело срещу някого – това беше невъзможно за неговия характер – падна убит като жертва на своите убеждения и на своето родолюбие.” Тома Карайовов1 “Не дръзвам да говоря за страшната загуба за българщината и поробена Македония... Той загина за народа, работейки за свободата и издигането му...” Иван Михайлов2 (в съболезнователно писмо до съпругата на Милев Мара Милева, председателка на Костурското женско благотворително дружество)

“Голям общественик, надежден гражданин, спокоен и проницателен

учен, добродетелен политик, духовит и

2

Пак там. В. “Слово”, 23. II. 1925 г. 4 Пак там. 1 Сп. “Полет”, 27. II. 1925, кн. 18. 2 НБКМ - БИА.,фонд № 392. 3

28

благодушен иронист, журналист по призвание, вестникарската колегия с неговата смърт загуби лоста, който подигаше тяхното дело, толкова леко наглед и толкова мъчно и отговорно в същността си... Той беше човек с широка култура, всестранно просветен, хоризонтите му бяха широки и всичките тия ценни качества ги прикриваше със скромността на приказна девица...” Александър Божинов3 "Българската журналистика, в лицето на Милева, губи един голям свой представител с европейска култура, която му даваше възможност да върви напред със своята способност и красиво перо…" Тодор Кулев4, Председател на XXI-то ОНС

“Повален е първият ум на озлочестена Македония... Засегнати са всички. България е унижена пред себе си и пред чужбина...” В. “Независимост”, 15. II. 1925 г. “Той бе от избраниците във всички среди, на които едновременно принадлежеше: красеше журналистическото съсловие, тъй бедно откъм истински майстори, носеше с достойнство титлата на професор, правеше чест на парламента, в който заседаваше...” В. “Демократически сговор”, 15. II. 1925 г. “Милев фанатично вярваше в звездата на България...Само неговите завети могат да ни ободрят, но скръбта ни е неутешима…” В. “Пряпорец”, 15. II. 1925 г. “Неопетнен обществен деец, отдал силите и живота си за напредъка на своето отечество, той получи вместо награда удар от лудата отмъстителност и дивата злоба.” В. “Зора”, 15. II. 1925 г. “Като човек на науката, участието му в политическия живот ставаше по начин, който не е свойствен на нашенския партизанин. Каквото и Милев да предприемаше, пишеше и говореше, правеше го културно, по начин да не дразни и обижда своите противници.” В. “Народ”, 15. II. 1925 г. 29 3

В. “Слово”, 13. II. 1926 г. 4 В. “Слово”, 16. II. 1925 г.

“Сърцето на Милев бе любящо, великодушно, благородно, скромно. То спечелваше всеки, който имаше случай да се приближи до него. Милев бе един от редките хора, които вдъхваха на околните само уважение, симпатии, обич, привързаност... България рядко е раждала такъв любящ син, на натъжена Македония едва ли ще останат сълзи да оплаква това свое скъпо чедо...” В. “Свободна реч”, 15. II. 1925 г.

“В негово лице цял български народ губи един от найдобродушните, най-достойните и учени свои синове.Загубата е особено тежка за българския вестник, на който той служеше с беззаветна преданост и любов, като се бореше най-упорито за неговото отърсване от долното партизанство и неговото издигане до висотата на сериозния чужди печат” В. “Мир”, 15. II. 1925 г.

"България и Македония се лишават от най-достойния и най-полезния си син, защото изгубихме човека, който имаше всесветска известност, защото българското племе изгуби оная централна личност, към която всеки пристигнал чужденец се отправяше, за да се запознае с българската действителност и която толкова умело можеше да свързва и изпъква пред всеки чужденец болката на свободния и заробен българин…" В. "Илинден", 20. II. 1925 г. “…безумството празнува своя кървава оргия и жертвата му стана един човек, от когото имаха нужда и приятелите, и противниците му.” В. “Вечерен Ек”, 15. II. 1925 г.

30

31

ГЛАВА II Журналистът – апостол на просветения патриотизъм Няма да е силно да се каже, че Никола Милев е явление в българската журналистика от началото на ХХ век, един от най-големите публицисти в новата история на България. Първите му изяви в печата датират от 1903 – 1904 г. на страниците на в. “Вечерна поща” и “Courrier de Sofia” – предимно кратки репортажи и бележки. Като студент и по време на двегодишната си специализация във Виена сътрудничи и на някои други вестници. От 1913 до 1916 г. е главен редактор на изданието на Външно министерство в. “Echo de Bulgarie”, където натрупва ценен опит в занаята и израства все повече като журналист международник. От 1919 до 1925 г. името на Милев присъства редовно на страниците на българския периодичен печат. Освен в “Слово” (от април 1922 г. до февруари 1925 г.) той сътрудничи активно и на в. “Зора”, в. “Македония”, в. “Независима Македония”, в. "Илинден", в. “Свободна реч”, в. “Демократически сговор”, сп. “Македония”, сп. “Полет”, сп. “Демократически преглед”, сп. “Македонски преглед”, сп. “Народ и армия”, сп. “Полско-български преглед”, пише и за излизащия на френски език “La Bulgarie”, както и за някои чужди вестници. За това време той публикувал в българската периодика около 400 журналистически материала (над 300 от тях в “Слово”), предимно сериозни публицистични статии на най-различна тематика.

Вестник “Слово” Безспорно най-пълно и всеобхватно неговият журналистически талант се разгръща на страниците на вестник “Слово”, който започва да излиза на 10. IV. 1922 г. Първата статия на Милев в него е от 12. IV. 1922 г., а последната – от 12. II. 1925 г. (само ден преди да бъде застрелян). Той е сред основателите на новия вестник, в началото завежда външнополитическия отдел, а след убийството на Ал. Греков, от 21. V. 1922 г. до смъртта си, е негов директор и де факто главен редактор. В програмната статия на “Слово”, която е дело на Греков и Милев (макар че не е подписана), се казва, че идеята им е да създадат нов тип вестник, “който да издига ясни и надпартийни лозунги по големите общобългарски въпроси... Един вестник, който да ратува за единство, за сплотяване между политическите сили в страната, в противовес на онова раздробяване, което е един от главните ни недъзи и най-голямата болка на България”. По32

нататък се декларира, че “Слово” ще се стреми да стане “изразител на едно общобългарско схващане по националната ни политика, ще защитава конституционните правдини и правовия ред и ще се опитва да култивира чувство за граждански дълг и отговорност, ще стои зад идеите на обществената солидарност и социалната справедливост и ще се бори срещу тесния партиен дух, партизанщината и идейните крайности от всякакъв род... Един от лозунгите му ще бъде сплотяване на пръснатите обществени сили”1. В уводната си статия по случай първата годишнина на “Слово” (от 10. IV. 1923 г.) Никола Милев отново пише за програмната цел на вестника: “Убедени, че от всички режими, при днешната степен на политическа култура на народите, най-добрият е истинският парламентаризъм и че основата на такъв режим е просветената демокрация, а неговия най-подъл враг е демагогията, която гъделичка първобитния инстинкт на тълпата, ние не ще престанем да браним тоя режим...”.2 Около тези високо патриотични и хуманни идеи се обединява цветът на българската интелигенция. Освен Греков, Милев, П. Стайнов, Ж. Бурилков и Т. Кожухаров, които влизат в редакционния екип, на в. “Слово” сътрудничат и проф. Л. Милетич, проф. Т. Кулев, проф. М. Попов, проф. Й. Фаденхехт, проф. Ал. Теодоров-Балан, проф. Ат. Иширков, проф. Ст. Романски, проф. Ал. Цанков, проф. Б. Филов, проф. К. Соколов, проф. Г. Данаилов, д-р Хр. Мутафов, Ив. Ев. Гешов, М. Маджаров, д-р Ст. Данев, С. Радев, А. Ляпчев, Ат. Буров, Ал. Божинов, Гр. Василев, Вл. Пундев, Хр. Силянов, Г. Кулишев и мн. др. Сирак Скитник отговаря за седмичния преглед “Театър и художество”, д-р Ас. Златаров и Ст. Консулов – за седмичните научни прегледи, проф. Д. Мишайков – за рубриката “Социална седмица”, д-р Владимир Руменов – за медицинските материали, проф. Янаки Моллов – за рубриката, свързана със земеделието и селското стопанство, а Николай Райнов – за литературните приложения. Благодарение на това интелектуално съзвездие и на журналистическия талант на Милев, “Слово” много бързо се превръща в един от най-авторитетните български ежедневници от това време, наред със “Зора” и “Мир”, спечелва си славата на сериозен и обективен вестник, който е максимално далеч от влиянията на т. нар. жълт печат. Той си остава такъв и след 9 юни 1923 г., когато фактически започва да играе ролята на официоз на правителството и политическата формация Демократически сговор, около която се обединяват повечето от българските буржоазни партии и голямата част от българското общество. Собственик и издател на в. “Слово” е АД “Стопанско развитие”, създадено през 1921 г. по инициатива на Българска търговска банка, Сдружението на експортьорите и фабрикантите на тютюн и Франко-българската банка за 1 2

"Нашата програма", в. "Слово", 10. IV. 1922 г. Милев, Н., "Една година", в. "Слово", 10. IV. 1923 г.

33

международна търговия. Първоначалният му капитал е 2 млн. лв.( по-късно увеличен на 3,5 млн.лв.), разпределен на 2000 акции по 1000 лева всяка.В Управителния съвет на дружеството влизат Александър Греков, Атанас Буров, Георги Губиделников(председател), М. Рясков, Ст. Милошев, П. Г. Петрович, Оскар Барт и Леополд Волпи ( по-късно последните двама излизат от УС и на тяхно място са избрани проф. Никола Милев и Стоимен Сарафов, представител на Българска банка). Целта на АД “Стопанско развитие”, според устава му е “Да защищава стопанските интереси на страната, да отстоява нейните здрави съвременни схващания и идеи по политико-обществените, стопанските и финансовите проблеми чрез издаването на печатни произведения”.1 За нуждите си АД “Стопанско развитие” закупува собствена печатница. В. “Слово” излиза на 4 страници (по изключение на 6 или 8 стр.), голям формат. Уводната му статия почти винаги е посветена на някой значим и актуален външно или вътрешнополитически въпрос. На първа страница се печатат и извадки от българските ежедневници, репортажи и информации от по-важните събития у нас и в чужбина, понякога в подлистник излизат фейлетони, интересни пътеписи, писма и др. На втора страница се публикуват основно сериозно финансово-стопански материали и полезна икономическа информация. Трета страница е посветена на “събитията на деня” – ежедневни новини и хроники, вътрешни и международни, част от тях предадени в лаконичен телеграфен стил; справочна информация – за театри, концерти, спортни прояви и т. н. Има строго определено място и за редакционен коментар. На четвърта страница се публикуват предимно реклами и обяви и също справочна информация – основно за разписанието на транспорта. В подлистник се дават и интересни материали с научна, просветна, културна, земеделска, социална тематика, както и художествена публицистика, рецензии и популярни исторически четива (понякога те излизат на втора страница също в подлистник).

34 1

Йорданов, Д., Преглед на българските дружества и банки 1922., С., 1923.

Главата на вестник "Слово" В интерес на истината, главната слабост на вестника, която може да се посочи, е не особено доброто му външно оформление, макар че по това време и другите ежедневници не са много по-високо “дизайнерско” ниво – и поради технически, и поради някои субективни причини. Заглавията, подборът на шрифтовете, самото сглобяване на вестника и разпределението на информацията по страниците му до известна степен куцат, понякога липсва баланс между различните материали, някои от които често пъти натежават за сметка на други. Не особено атрактивната форма обаче се компенсира до голяма степен от многостранното и изключително сериозно съдържание на вестника, безспорната заслуга за което е на Никола Милев – “талантлив журналист от европейска величина”.1 Както пише Г. Кулишев “българската журналистическа колегия се гордееше, задето го имаше в средата си... Големите таланти на този човек с толкова разностранна и плодовита дейност никъде не са се показвали с такъв блясък, както от колоните на вестниците и списанията, в които той пишеше”.2 А Иван Михайлов признава: "Перото на Милев будеше възхищение у всички и бе наистина рядък капитал на българския обществен живот"3. Симеон Радев е малко по-критичен към Милев като журналист – признавайки, че статиите му са пропити с “мекост, хармония, гъвкавост, една тихопроникваща убедителност, едно гладко очарование”, отбелязва и че в стила му има “известна липса на енергия в езика и тежест в мисълта”.1 Това до известна степен важи като слабост и за целия вестник, който действително, като сериозно, елитарно издание, не е особено атрактивен за четене от гледна точка на законите на журналистиката.2

1

В. “Свободна реч”, 15. II. 1925 г. Кулишев, Г. “Никола Милев в българския печат”, сп. “Полет”, 27. II. 1925, кн. 18. 3 Михайлов, И., Цит. съч. 1 Цитатът е по Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА. Кн. 57, 1989 2 Важно е да се направи уточнението, че написаното се отнася за първите 4 години от развитието на в. "Слово"(1922-1925). С годините 35 вестникът, който излиза до 1944 г., подобрява значително качеството си на външно оформление и нивото си на списване.(бел. авт.) 2

Мисията на журналиста и ролята на печата Как самият Никола Милев разбира мисията на журналиста и ролята, която трябва да играе печатът в българското общество, от какви позиции изхожда той всеки път, когато посяга към перото и белия лист? “Вестниците станаха една необходимост за цялото общество; в нашето трескаво време те са един от факторите на народната просвета”.1 Връщайки се към Възраждането, когато “вестникът заедно с книгата разнасяше из непроходимите дебри на невежеството лъчите на познанието, будеше любознателността и култивираше народностното съзнание”,2 Милев припомня, че печатът до Освобождението е изпълнил “една благородна и благотворна мисия за пробуждането и възпитанието на поколението, което основа българската държава”.3 Той не крие съжалението си, че с развихрянето на партизанщината нивото на българската журналистика се понижава значително. Обявява се против жълтия печат, против “вестниците, които живеят благодарение на това, че държат постоянно под пара любопитството или лошите страсти на публиката и причиняват големи пакости на страната, особено в моменти на обществено напрежение или на криза”.4 Според него истинският журналист нито за миг не трябва да забравя за тежката отговорност, която носи пред обществото, за “професионалния морал и достойнството на званието”.5 Защото “вестникът с невидимите си криле прелита далечни пространства и докосва хиляди души. Дето кацне, оставя следи, някои от които не се затриват”.6 Милев съзнава, че българската журналистика, наред с добрите си страни, които според него са повече, има и много недостатъци, че бурните политически страсти и партизанщината й оказват негативно влияние. Но въпреки това той не приема упреците, че печатът е главният разпространител на моралния упадък и отровата на нравственото развращение в обществото. “Печатът просто е една чувствителна фонографска плоча, пише той, върху която се отпечатват всички обществени трептения”.1 И “както всеки народ има такова управление, каквото заслужава, така и всяка публика има такъв печат, какъвто заслужава”.2 Единственият цензор над журналиста и надзорник над печата обаче трябва да бъде само общественото мнение – “строгият и непреклонен съдия”, смята Милев, който винаги е защитавал твърдо и безкомпромисно свободата на печата като една от найвеликите граждански свободи, извоювани от човечеството по пътя на прогреса. По повод опитите на Стамболийски да задуши свободното слово, директорът на “Слово” пише: 1

Милев, Н., Милев, Н., 3 Милев, Н., 4 Милев, Н., 1924 г. 5 Пак там. 6 Милев, Н., 1 Милев, Н., 2 Милев, Н., 2

“Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г. “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г. “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г. “Глупави слухове и лъжливи новини”, в. “Слово”, 2. IХ.

“Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г. “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х. 1922 г. “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V. 1924 г.

36

“Нищо в днешно време не излага така силно едно правителство, както преследването на печата. Идеите и убежденията не се унищожават чрез полицейски и 3 наказателни мерки”. И още по същата тема: “И в найкултурните държави има вестници, които не всякога подбират средствата си за атака и много видни политици са бивали жертва на жестоки обиди, на клеветнически кампании. Но заради това там никой не е и помислял да ограничава свободата на печата или да преследва журналистите. Ако държавата иска, щото печатът да бъде полезен за общественото възпитание и за интересите на страната, вън и вътре, тя трябва да му съдейства, а не да го спъва”.4 И днес, 80 години по-късно, тези идеи на Милев за ролята на печата и мисията на журналиста в обществото продължават да бъдат по-валидни от всякога. Не по-малко актуални и впечатляващи са и много от другите статии на проф. Милев, печатани на страниците на “Слово”. Те са на най-различна тематика: външнополитически коментари, статии за международното положение на България след войната, разнообразни вътрешнополитически публицистични материали, анализи на македонския проблем и на състоянието на македонското движение, редица статии и коментари, касаещи общонационални и общочовешки теми, позиции по злободневните въпроси на деня, вълнуващи страната, историко-популярни четива, интересни пътеписи, лични преживявания, спомени, рецензии... Всички те са написани с професионално умение и журналистическо майсторство, на жив и достъпен език, с изящен стил, лишен от каквато и да е високопарност, интелигентно и аргументирано, без шаблонни фрази и кухи псевдонаучни изрази, убедително и искрено. Не е лесно да се направи анализ на публицистичното наследство на Никола Милев поради трудността да се отсее най-значимото и най-важното от многобройните му журналистически материали, почти всички от които са ценни по своему и заслужават внимание. Много от тях и днес, в началото на ХХI век, могат да послужат за образец на всеки млад журналист.

37 3

Милев, Н., “Свободата на печата”, “Слово”, 3. III. 1923 г. 4 Пак там.

Талантлив журналист-международник Няма спор по въпроса, че проф. Милев е сред найдобрите познавачи на външнополитическата проблематика в българския печат от периода между двете световни войни. Той е най-търсеният коментатор по международните въпроси от много сериозни български издания. А и незавидното положение, в което се намира България след Ньойския мирен договор и унизителното й третиране от страна на Великите сили на мирните конференции, прави тази проблематика особено актуална по онова време. Милев защитава твърдо патриотичната позиция, че следвоенния ред, установен в Европа, е несправедлив, изтъкан от вътрешни противоречия, които е невъзможно да бъдат изгладени, ако не се променят коренно принципите в сферата на международните отношения. “Европа след договорите от 1919 г. твърде много прилича на Европа подир договорите от 1815 г. Тя далеч не е добила онзи устав, който отговаря на нейните разбирания за мир и справедливост и на нейните нужди. И както делото на 1815 г. не устоя на напора на живите сили на стремящите се към свобода и национално самоопределение народи, така и новите договори не ще устоят на зъба на времето”.1 В друга статия по същия въпрос той пише: “Войната остави да тежат върху народите много неправди. И с това увеличи разочарованията. Недоволни са победените, защото с тях се постъпи сурово, недоволни са и победителите, защото тяхната победа излезе по-лоша от пировата. Очевидно методите, с които се изработиха и се поддържат договорите като някакви скрижали на новите международни отношения са погрешни, щом като резултатите са тъй нерадостни”.2 “Европа, носителката на съвременната цивилизация, сама разруши в една кръвопролитна война своите богатства, натрупани от труда на няколко поколения, а което не е по-малко тежко за нея – тя не съумя да завърши войната чрез разумни и предвидливи решения, които биха били в състояние да й възвърнат в кратък период загубеното равновесие и да насочат нейното развитие към идеалите на новото време – към мир чрез солидарност на народите”.3 Милев е особено чувствителен към неправдите спрямо българското население в насила откъснатите от родината територии: “Касае се за обикновена човещина и за изпълнение на задължения, вписани в самите договори. Човещина спрямо населения, които против правото и против волята им са били включени в чужди и враждебни граници, изпълнение на задължения, от които зависи в най-голяма степен нравственият мир и материалното възстановяване и на победени, и на победители”.1 На друго място по същия повод Милев цитира Томаш Масарик: “Свободните малцинства ще има да играят роля в устройството на Европа. Насилственото им 1

Милев, Милев, 3 Милев, 1 Милев, г. 2

Н., Н., Н., Н.,

“Изгледи”, “Слово”, 2. I. 1923 г. “Пред Новата година”, “Слово”, 30. ХII. 1922 г. 38 “Как ще надвием”, “Слово”, 4. II. 1925 г. “Да се организира мирът”, в. “Свободна реч”, 3. IХ. 1924

угнетяване, денационализиране и претопяване е грамадна загуба на енергия и пакост за самата угнетяваща държава”, след което продължава: “За да се осъзнае това обаче се изисква една политическа култура и една търпимост, каквито липсват на повечето от новосъздадените, уголемени след войната държави”.2 В статиите си Милев прави и много сериозни анализи на ситуацията на Балканите след войната и отношенията ни със съседните страни, чиято политика той познава в детайли. По обясними причини е настроен антисръбски и антигръцки, а към Турция демонстрира известна симпатия и съчувствие. Интересни са и позициите му за отношенията между България и Болшевишка Русия: “Нашето положение спрямо Русия е много деликатно, не само защото сме славянски народ със стари връзки и симпатии към руския, но още затова, че сме победена страна и се намираме на кръстопътя, дето се сблъскват интересите на големите”.3 “В отношението ни към Съветска Русия няма нито ненавист, нито предубеждение. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава си е работа на самите руси. Това, което искаме ние е уредбата на българската държава да си бъде нашата работа и чужди умове да не ни дават рецепти за държавно устройство... Когато обстоятелствата позволят, редовните отношения между двете страни ще може да се възстановят... България обаче е длъжна да отбива ударите на комунизма, които са опасни за нейното съществуване”.4

2

Милев, Н., “Малцинства и мир”, “Слово”, 12. VI. 1922 г. Милев, Н., “Малцинства и мир”, “Слово”, 12. VI. 1922 г. 4 Милев, Н., “Съветска Русия и демократична България”, “Слово”, 4. VII. 1924 г. 3

39

Македонският въпрос в публицистиката му Пряко свързана с въпроса за международното положение на страната след войната и влиянието на Съветска Русия върху нея е македонската проблематика в статиите на Милев – тема, която е особено близка и болезнена за големия патриот, роден в поробена Македония. Със силно и неприкрито вълнение той пише: “Вътрешната македонска организация е, подир Екзархията, най-крупното дело на българския дух. За нея през 1917 г. Брайлсфорд писа следното: не тя е създала българския патриотизъм на македонските селяни, а самата тя е произлязла от него. Фактът, че въпреки всички изпитания и превратности на съдбата – въстания, кланета, войни, дележ, ново робство – тя изникна из развалините на толкова материални разрушения и на толкова разбити блянове още по-мощна, отколкото в миналото, тоя факт показва, че причините, които са я родили, не са изчезнали”.1 През 1920 г., по инициатива на д-р Иван Георгов, в. “Македония” организира анкета сред изявени български и чуждестранни политици и общественици по македонския въпрос след Войната. Отговорите си проф. Никола Милев оформя под формата на статия. “В своето заслепение победителите не само не отстраниха причините, които изложиха на опасност спокойствието на света, но натрупаха нови избухвателни вещества в старата сграда на Европа….Мирът е “продължение на войната с други средства” и краят на тази война за национална и за социална правда още не е настъпил”, пророчески отбелязва Милев.2 В същата статия той пише още: “Цели тридесет години Македония нямаше друга опора за своите политически искания, освен чл. 23 от Берлинския договор. Днес тя има, свръх мощните традиции на една велика борба, друга опора в договорите за покровителството на малцинствата и в техния пазител – Обществото на народите. Те все струват повече от Берлинския договор!…За да имаме успех, трябва населението, което е останало в страната, да отстоява своята националност и своите стремежи, като е убедено, че Югославия от 1920 г. не е Сърбия от 1913 г. и че съдбата на Македония е свързана по-тясно от всякога с общото положение в Европа…” 3 Милев без съмнение е най-сериозния анализатор и най-добрия познавач на сръбско-българските отношения – и в исторически, и в политически, и в народопсихологически план. В една чернова на статия(писана около 1915-1916 г.), озаглавена “Сръбско-българския спор”, най-вероятно предназначена за публикация в някой от европейските вестници и съхранявана в личния архив на проф. Златарски, Милев демонстрира за пореден път силата на своето перо: “Българите не можеха да се отрекат от Македония и да я забравят…И да искаха, не можеха да сторят това, защото Македония е люлката на старата българска култура и 1

Милев, Н., “Правителството и Македонската организация”, “Слово”, 30. IV. 1923 г. 40 2 В. “Македония”, бр.37, Април, 1920 г. 3 Пак там.

новобългарското възраждане. Все пак идеята, че двата съседски и сродни народи могат да живеят в мир и сговор помежду си имаше такива дълбоки корени в душата на българите щото те простиха на Сърбия коварството от 1885 г., простиха и противобългарската пропаганда в Македония и й протегнаха искрено приятелска ръка…България прежали едни от най-скъпите и най-здравите кътове на Македония – Скопие, дето българското съзнание бе тъй будно и тъй крепко, Кичево, дето българската писменост никога не е изчезвала, Струга, която е дала на нашия народ двамата знаменити мъже – Константин и Димитър Миладинови. Това не помогна. Сръбската идея да омаломощи България и да се разпокъса българския народ избухна с неочаквана сила…” 1 На международните следвоенни мирни конференции – от 1918 до 1922 г., проф. Милев не престава да брани с жар и ентусиазъм македонската кауза, влага целия си публицистичен и дипломатически талант в името на бленуваната идея за национално обединение, въпреки попарените надежди след края на Първата Световна война. В едно писмо до своя приятел и добър познавач на македонския въпрос полк. Кастолди - член на италианската делегация на Парижката мирна конференция, подписано и от други известни български интелектуалци, проф. Милев го моли да се застъпи “за интересите на поробените българи в Македония”: “Ако наистина големите и безсмъртни принципи за правда и справедливост, прокламирани от тази Конференция, звучат като най-жестокото предизвикателство към сърцераздирателната македонска действителност, ние вярваме, че Вие сте първият, който ще припомни “голямата историческа несправедливост”, на която Македония стана и продължава да бъде жертва…Сенките на героите, безбройните жертви на тираниите в Македония, парещите сълзи на нашите майки и сестри и отчаяните вопли на жените и децата на Македония, които гръцката тирания обрича на най-ужасната смърт по островите на Архипелага, молят днес повече от всякога за Вашата великодушна подкрепа и милостта на Силите…Винаги наказвана и от Бога, земя изтезавана и опустошавана от най-кръвопролитните войни, Македония, на която не бе спестено никое човешко страдание, извоюва правото си на самоуправление…”1 Говорейки за македонското освободително движение, в една от своите статии за “Слово”, Милев заявява категорично: “Македонското движение, насочено днес към придобиване на основни права на национално съществуване и развитие и за социално добруване на македонското население в държавите, които му отричат това, е един факт, който трябва да се знае и да се има предвид. Македонската вътрешна организация, рожба на македонския дух, има зад себе си една 30-годишна история и едни традиции, които нищо не е в състояние да заличи. Тя е една сила, за която трябва да се държи 1

Цитатът е по Билярски, Ц., Документи и материали. Из кореспонденцията на Никола Милев с видни дейци на Освободителното движение в 41 Македония., сп. "Македонски преглед", бр.2, 1999. 1 Пак там.

сметка”.2 Последователен в националните си позиции, Милев е отявлен противник на създаденото по нареждане на Коминтерна федералистко крило във ВМРО. Ето какво пише той по повод инспирирания от Москва Майски манифест от 1924 г.: “...като светотатство ще прозвучи гласът на ония, които се опитват чрез тъй наречения “манифест” да представят Македонската организация като оръдие за сваляне и качване на правителства в България и като съюзник на безумците на “единния фронт”... Но македонското движение е чисто и чисто ще си остане”.3 Огромна е неговата скръб по загубата на близкия приятел Тодор Александров – вождът и един от символите на озлочестена Македония, паднал жертва на червения тероризъм: “Мъченическият ореол на Александрова осветли пътя ни, за да ни открие пропастта, в която щеше да попадне целостта и независимостта на Отечеството... За мнозина не бяха тайни опитите на болшевиците да вземат в свои ръце Вътрешната организация и чрез нея да раздрусат България... Александров видя опасностите и им се противопостави решително... И със смъртта си той извърши спрямо съдбините на родината най-високата жертва”.4

2

Милев, Н., “Тодор Александров”, “Слово”, 16. IХ. 1924 г. Милев, Н., “Македонското движение”, “Слово”, 2. VIII. 1924 г. 4 Милев, Н., “Тодор Александров”, “Слово”, 16. IХ. 1924 г. 3

42

Проникновен анализатор на вътрешнополитическия живот С не по-малък жар и ентусиазъм Милев пише и по многобройните проблеми от българския вътрешнополитическия живот, за чието очистване от грубите партизански нрави и от разрушителните страсти посвети почти целия си съзнателен живот. Темата за сплотяване на нацията и обединението на разпокъсаните политически партии от демократическия спектър, заедно с безмилостна, но аргументирана и интелигентна критика срещу управлението на земеделското правителство на Стамболийски, водещо България към упадък, са преобладаващи във 43

вътрешнополитическата публицистика на Милев до 9. VI. 1923 г. След това той се стреми със силата на журналистиката да помага на усилията на Сговора да изведе страната от тежката икономическа криза и от международната изолация, както и да разобличава безкомпромисно разрушителните планове на комунистическата партия и московските й господари, поставили си за цел да погубят независимостта на България. Позициите и прозренията на будния общественик и журналист по много от тези въпроси продължават да бъдат актуални и днес. Ето например какво пише той по повод смяната на цветните бюлетини с бели за изборите през 1924 г. и протестите от страна на лявата опозиция срещу това решение на правителството (въпрос, по който се дискутира сериозно в България и през 1997 г.): “Тъй наречените леви партии у нас, които трябва да бъдат най-свободни от предразсъдъци, всъщност живеят най-много с условности; те често смесват формите със същността и насаждат нов вид суеверия, които за политическото развитие на масите са също така вредни, както наследените суеверия са били вредни за нравствения и материален напредък на народите... Тежко и горко на онзи народ, в който една част от гражданите издигат в култ партийната боя и се кланят на нея и са готови да се бият срещу друга част, която пък обожава друг цвят... Ако съществуването на партиите зависи от цвета им, по-добре да ги няма”.1 В много от статиите си Милев призовава обикновените хора към гражданска активност, критикува пасивното им отношение към съдбините на България и незаинтересоваността им от участие в изборите, убеждава ги, че само това е начинът да изразят личната си позиция и да участват в управлението на държавата: “Всеки избор може да бъде един изпит за добиване на онази диплома за гражданска зрелост, която ще отстрани от политическия живот на България Бай Ганьо, Дочоолу и Гочоолу, ще остави сопата и цепеницата да ги гризат червеите, а лъжата, интригата и клеветата ще ги изгони далеко... За това трябва да допринесат всички ония, които мислят за бъдещето на държавата, за развитието и закрепването на представителното управление като най-доброто за една просветена демокрация”.1 Авторитарното управление на Стамболийски, което след 1922 г. прераства в откровена партийна диктатура (достатъчно е да се припомнят само Търновските събития от септември, 1922 г.) обаче е твърде далече от принципите на просветената демокрация. От страниците на “Слово” неговият директор изпраща журналистическо послание до земеделския вожд след изборната победа на БЗНС през април 1923 г.: “Да се спечели победа е едно, да се използва победата, за да се създаде траен мир, е съвсем друго. Примерът на победителите от 1918 г. е печално потвърждение за това. Четири години след “победата на правото” Европа продължава да живее в хаос... Г. Стамболийски, който обича да говори с живи образи, нека 44 Милев, Н., “Цветове, партии и управление”, “Слово”, 24. IV. 1924 г. 1 Милев, Н., “Пред урните”, “Слово”, 21. IV. 1923 г. 1

не забравя евангелската истина, че на когото е дадено много, много и ще се иска от него. България е изправена пред тежки задачи, вътрешни и външни. Те не могат да се решат по досегашните методи – импулсивно и насилствено. Властта е дадена не за да се възбуждат страсти между гражданите на една държава, а за да им се обезпечат еднакви права пред закона и да им се създадат еднакви условия за благоденствие”.2 Но правителството на БЗНС няма навик да се вслушва в разумните аргументи. И съвсем логично и очаквано то се сгромоляса под напора на всеобщото недоволство от управлението му. В статията си “Защо паднаха” Милев обосновава успеха на политическия акт от 9 юни 1923 г.: “Едно правителство, което взе властта след амнистия, а се удряше в гърдите като автор на революция; едно правителство, което за да държи изключително и безконтролно тая власт, обърна народното събрание на цирк, а партийните събори на върховни органи за законодателстване; едно правителство, което предизвика всички категории граждани само защото не искаше да търпи никакъв отпор на своя произвол; едно правителство, което подчини общите държавни интереси на интересите на една партия и на нейните представители; едно правителство, което обяви война на всички, които бяха против неговата политика на разсипничество, произвол и развала и което подобно на азиатските завоеватели от преди векове, предизвикателно и надменно заявяваше, че с кръв е взело властта и с кръв ще я даде – такова едно правителство не можеше да падне по друг начин, освен по тоя, по който се сгромоляса... Ако делото на 9 юний не се вдъхновяваше от чисти подбуждения, нямаше да се извърши така успешно; ако то не отговаряше на очакванията, на въжделенията на всички съзнателни и честни българи, то нямаше да се закрепи при наличността на една дълго време организирана йеничерска гвардия на оранжевия болшевизъм”.1 Интересни мисли изказва Милев по повод постоянното тръбене от страна на земеделските лидери, че е необходима силна власт, за да се справят с проблемите, в които е затънала страната: “Силната власт не значи право на произвол на тези, които са облечени в нея, тя не значи да се делят гражданите по убеждения, по-скоро по партийната боя, тъй като не всякога под боята има убеждения... Силната власт е справедливата, честната, просветната, компетентната власт, властта, която гарантира спокойствие и сигурност... Съществуването на такава власт предполага у властниците не само силно развито чувство за отговорност, но и едно съзнание за държава и държавен интерес, което трябва да господства над всичко”.2 В поредица от статии Милев разпалено и принципно защитава българските политици (някои от които дори не са сред политическите му съидейници), осъдени по специално приетия извънреден закон за съдене на виновниците за националната катастрофа. Той излага множество доводи – 2

Милев, Н., “Числата и последствията”, “Слово”, 24. IV. 1923 г. Милев, Н., “Защо паднаха”, “Слово”, 7. VI. 1924 г. 2 Милев, Н., “Необходимата промяна”, “Слово”, 9. II. 1923 г. 1

45

правни, исторически, морални и пр. срещу тази безумна стъпка на земеделците. Посочва, че и други победени страни като Австрия и Германия са преживели не по-малко тежки национални катастрофи след войната, но там никой не е дръзвал да съди политиците, които са ги управлявали през този период. Припомня, че почти всичко, каквото е постигнала България до 1913 г., го е постигнала под политическото ръководство на тези хора, които мнозинството на БЗНС хвърли по затворите и завършва с горчивина: “Колко е загубила България от политическите гонения никой не може да измери. Един ден обаче всички с ужас ще констатираме, че опустошенията на партийния егоизъм през тези съдбоносни години са били по-големи, отколкото тия на войната”.1 Някои може би ще припомнят, че бележити интелектуалци като Гео Милев и Йосиф Хербст станаха жертва на режима, който бе подкрепян от Никола Милев. Но ако се опитаме да вникнем по-дълбоко в историята, ще разберем, че и той самият, и Ал. Греков, и Т. Александров, както и Г. Милев, и Й. Хербст, и П. Д. Петков (преди него баща му Димитър Петков и брат му Никола Петков по-късно), бяха погубени от онези низки и гнусни страсти в българския политически живот, чийто найголям враг бе именно проф. Никола Милев. И в публицистиката си, и в позициите си, които е заемал и като общественик, и като гражданин, той винаги се е изявявал като най-последователен противник на насилието в политиката. Не случайно той пръв осъди убийството на П. Д. Петков и написа по този повод: “Ние ценим човешкия живот и не мерим чувствата си спрямо убийците според положението на жертвата... За смъртта на Петков скърбим повече, отколкото всичките му “приятели” от улица “Врабча”... Ние сме против всякакво насилие като средство за политическа борба... Дано това убийство бъде последното политическо убийство в България!” 2 Дори журналисти и общественици, които са сред противниците на политиката на Демократическия сговор и определено не са сред идейните последователи на проф. Милев, пишат за него с респект и уважение. Самият Йосиф Хербст от страниците на "Вечерен Ек" осъжда убийството му, а Антон Страшимиров го споменава на трето място в "кървавия стълб на бляскави имена, който ще ужасява поколенията" - в статията си "Стига жертви!"3

1

Милев, Н., “Правосъдие и преследване”, “Слово”, 26. I. 1923 г. Милев, Н., “Против насилието”, “Слово”, 16. VI. 1924 г. 3 Страшимиров, А., "Стига жертви!", в. "Ведрина", бр.25., 1927 г. 2

46

Чувствителен барометър към актуалните проблеми на деня Наред с важните вътрешнополитически проблеми в своите статии на страниците на “Слово” журналистът обръща внимание и на много актуални злободневни въпроси, вълнуващи хората от онова време. И тук написаното от него в голямата си част спокойно би могло да се пренесе и в днешното медийно пространство – например темата за нуждата от добра администрация: “...не партизаните стражари, пристави и околийски началници са най-добрите органи на администрацията, а опитните, добрите, честните чиновници, които служат на държавата и на хората независимо от партийния цвят” или пък темата за необходимостта от изкореняване на политическия клиентелизъм: “...трябва да изчезне онова положение, при което известна категория чиновници на държавата се считат като политическа клиентела на една партия и тая партия се счита задължена да ги брани при всички обстоятелства”.1 “Силата на една управляваща партия и трайността на един режим не лежи в окупирането на държавната машина от свои хора, а в поверяването й в ръце здрави и опитни; липсва ли това, властта се изхабява, режимът се компрометира и никаква партийна идеология не може да го предпази от рухване”.2 Не по-малко актуален и точен е анализът на Милев на така характерното за българския обществено-политически живот явление службогонство: “Ние сме малка държава, интелигенцията ни е излязла от една среда, където единият брат може да е министър, другият – скромен занаятчия, нравите ни са демократични, познаваме се едни други и познанството отива често до фамилиарност. Когато един наш съселянин, съгражданин или съученик е станал министър, ние смятаме, че имаме право да бъдем всеки ден в кабинета му и да искаме да уредим и себе си, че и своите приятели. И ако работата му не позволява да ни приеме или ако ходатайството ни е неизпълнимо, ние се сърдим... Службогонството е едно зло, то е враг на доброто чиновничество, а доброто чиновничество е необходимо на държавата, за да може тя да изпълнява своето 3 предназначение”. Все така остро и убедително е Милевото перо, когато е насочено и срещу едно друго негативно явление в държавната администрация – бюрокрацията. Поводът са многобройните забавяния на строителството на катедралния храм “Св. Александър Невски”: “...голяма вина за това има Нейно Величество Бюрокрацията. Всеки, който си е дал труд да прочете извадки от историята на храма, е видял колко пъти и често по какви дребни мотиви между архитекти, предприемачи и комисии са се явявали разногласия и спорове, които са тикали делото назад... А обстоятелството, че архитектът, който свърза името си с този голям паметник, умря в нищета, без дори да получи 1

Милев, Н., “Добра администрация”, “Слово”, 23. V. 1924 г. 47 Милев, Н., “Дайте добра администрация”, “Слово”, 18. ХII. 1922 г. 3 Милев, Н., “Държава и службогонство”, “Слово”, 24. VIII. 1923 г. 2

цялото възнаграждение за колосалния си труд, напомня печалната съдба на повечето строители на обществени предприятия в България... Всички такива обществени предприятия, които са били забавяни или осуетявани вследствие канцеларщината, са ни стрували после поскъпо... Никой не е за произволно разпореждане с народната пара, нито за премахване на контрола. Но всеки, освен свещенодействащата бюрокрация, се застъпва за повече разум, повече предвидливост и повече предприемчивост в обществените дела”.1 Що се отнася до болезнения проблем за благоустрояването на София, който и днес продължава да стои на дневен ред, столичните управници могат да прочетат следното, писано преди почти 80 години: “Водата от Рилските езера, която от години се обещава на загорелите от жажда и потъналите в прах софиянци, не е потекла още, но колкото мастило е изтекло около тоя въпрос, е достатъчно да образува един вир... Всеки, който е видял благоустроен град в чужбина, знае, че там преди да се построи един квартал, първо се правят улиците, прокарват се водопроводите, канализацията, поставят се стълбовете за електрическо осветление; обществената власт дава на гражданите всички удобства, които улесняват тяхната предприемчивост и техния всекидневен поминък. А у нас става обратното... Знаем, че нашите обществени служби страдат от един основен недъг: той е, че нуждите ни винаги са по-големи от средствата. Обаче както за да бъде човек чистоплътен и спретнато облечен не е непременно нужно да бъде богат, така и една община, за да бъде чиста и добре поддържана, не е задължително да разполага с грамадни средства. А София не е благоустроена, не е и чиста. А не е чиста, защото изглежда, че контролът е разхлабен. Много общински служащи смятат, че вършат благодеяние, когато метат улиците или вдигат сметта. А и много граждани не проявяват никаква грижа и никаква привързаност към града, дето тече и техният живот, и животът на децата им”.2 И наболелият, и силно изострен проблем със скъпотията в онези години, не е подминат от Милев на страниците на “Слово”: “Тоя въпрос няма да се разреши със страст и гняв, трябва да се решава с разум и сърце... Не ще помогнат политически мъдрувания или магически рецепти... Хлябът няма да стане по-евтин от това, че социалист ще бъде кмет или министър, нито по-скъп от това, че демократ ще ръководи общината или правителството. Железници няма да се построят за това, че в един закон цялата страна ще бъде прошарена от жп линии, а ще се построят, когато хазната има пари. Хазната обаче няма да има пари, когато няма спокойствие и сигурност за утрешния ден”.1 До много силни и дълбоки обобщения стига чувствителният публицист след нещастието с пожара през февруари 1923 г., унищожил почти напълно Народния театър: 1

Милев, Н., “Контрол, но не китайщини”, “Слово”, 15. IХ. 1924 г. Милев, Н., “Всекидневни грижи”, “Слово”, 22. III. 1924 г. 1 Милев, Н., “Това е необходимо”, “Слово”, 21. VI. 1924 г. 2

48

“Скръбта за унищожения народен имот събуди в българското общество, настръхнало от политически страсти, едно завидно чувство на солидарност. Пред вида на разрушенията хора от различни съсловия и с най-разнообразни интереси се събраха заедно да обмислят с общи усиля какво да се прави... Нима трябва да чакаме да се разрази нещастие над главите ни, за да застанем рамо до рамо и да се браним. Не може ли чрез повече търпимост и взаимно разбиране да предвардваме злото, вместо да поправяме последиците след като то ни намери... Не би ли трябвало същото начало да има все по-голямо приложение и в политическия живот... Ако злото ни сплотява, защо да не ни сплоти борбата срещу него? Само в нещастието ли ще бъдем разбрани хора и добри българи?”2 А във връзка с кончината на големия български възрожденски деец и именит политик Иван Евстатиев Гешов журналистът прави нерадостното заключение: “Каква полза за страната, когато цял живот тровим душите на обществениците си, хулим ги и ги унижаваме, а когато умрат ги провъзгласяваме за гении и праведници?”3

2

49 Милев, Н., “Само в нещастието ли?”, “Слово”, 14. II. 1923 г. Милев, Н., “Пред смъртните останки на един държавник”, “Слово”, 13. III. 1924 г.

3

Журналист-философ и народопсихолог Публицистичният талант, прозорливата мисъл и синтетичният ум на Милев се проявяват особено силно в онези негови журналистически материали, които условно можем да определим като статии с общобългарска, общочовешка проблематика. “Няма мир на земята, няма братство между народите, пише той в една от най-хубавите си публицистични творби, посветена на големия християнски празник Рождество Христово – Това показва колко е несъвършена човешката природа, какъв груб и твърд е камъкът, от който неуморимият майстор – времето, се мъчи да извае образа на съвършения човек... Как може да се победи Злото: чрез огъня на страстите или чрез светлината на разума, чрез разрушение или чрез постоянна творческа работа?... Излезте на един друм и в най-напредналите страни и там може да видите аероплани да порят въздуха и автомобили да хвърчат по земята; но редом с това ще забележите и селските коли, влачени от бавните волове, както преди две, три и четири хиляди години. Погледнете едно пристанище: до грамадните маси на презокеанските параходи стои бялата черупка на платнохода, на който първите моряци са се спускали по подвижната плоскост на водата. И няма по-добро, по-явно доказателство против безумието на теориите на разрушението от тоя урок на вековете. Той ни учи, че миналото, настоящето и бъдещето са три големи брънки на една неразривна верига и че както в природата нищо се не губи, а постоянно се преобразява, така и в човешкото развитие има една постоянна еволюция, която е толкова по-бърза и по-плодоносна, колкото повече блага се щадят, колкото повече сили се впрегнат в служба на прогреса. Най-щастливи ще бъдат ония народи, които няма да преминат с презрение покрай училището на историята, а ще се спрат в него, ще чуят гласа на вековете и ще вървят в правия път, който ще ги изведе може би малко по-бавно, но затова пък без да си разкървят краката, към светлите върхове на благоденствието и мира”.1 Своите нерадостни наблюдения за състоянието на следвоенна Европа и увереността си, че неправдите в международните отношения трябва да бъдат премахнати Милев споделя в една своя статия по повод настъпващия Великден: “Днес Европа преживява една дълбока криза, също тъй дълбока като онази, която преживяваше древният мир, когато се яви новото учение на Христа. Причините й са от различно естество, но основният недъг, от който страда и сега светът, е липса на разбирателство, на сговор. Ако войната се бе свършила с тържеството на принципите, които бяха обявени като евангелие на новия международен ред, няма съмнение, че мирът щеше днес да дава своите хубави плодове, от които да се ползват еднакво всички народи. Но тя продължи с нови страдания за победените и без никаква радост за победителите... Елементарната, очевидната поука е, че само нов дух и във вътрешните, и в международните отношения може да изведе измъчените народи към равния път 50 1

Милев, Н., “Свидетелството на вековете”, “Слово”, 6. I. 1923 г.

на благоденствието, мира и братството. Това е духът на Богочеловека, който ни учеше на простата истина – че не трябва да правим на другите онова, което не искаме да се прави нам”.1 Може би най-характерната черта, най-основният мотив и в публицистиката, и въобще в идеите на Никола Милев е неговата безрезервна вяра в звездата на България и безкористната му любов към Отечеството, твърдата му убеденост в историческото предопределение на българския народ и светлия му оптимизъм за бъдещето на българската нация. “Ние сме народ млад, с голям запас от духовна и физическа енергия... Днес, поставени под постоянния гнет на пораженството, като че ли забравихме, че до войните България беше по своя обществен напредък социален, политически и стопански, първата държава на Балканския полуостров... Това положение ние го загубихме. Но можем пак да си го върнем, защото не бяхме го откраднали, нито пък го дължахме на някоя щедрост на съдбата; дължим го на собствения си труд и прекрасните качества на народа ни... Никакъв песимизъм, никакво безверие!”2 “Онова, към което трябва да се стремим, то е да създаваме хора с вяра в собствените им сили и с вяра в бъдещето на българското племе”.3 Винаги близък до корените, до болките и проблемите на обикновения български селянин, Милев често пъти на страниците на “Слово” изразява възмущението си от циничните опити на различни политикани и партизани да манипулират хората от селата и да ги използват в своите тяснопартийни цели и за вътрешнопартийните си борби: “Безпардонните усилия на партиите да привлекат привърженици измежду селската маса е имало винаги много отрицателни последствия за гражданското и културното съзнание на селянина... По-добре ще се чувстват и селяните, и държавата ако политическата агитация, обикновено отровна, стори повече място на една систематична културна работа. Ще се намери може би някой патентован защитник на “трудящия се народ” да ни заклейми като реакционери и врагове на “освобождението на масите”, но когато аз отида в някое село и видя децата да учат в някоя схлупена постройка, без под и без прозорци, или възрастните, насядали в задимена кръчма, или жените да мъкнат вода на кобилица от далечни кладенци, вместо да точат от някоя хубава чешма всред селото, аз ще си изпълня по-добре дълга и ще принеса по-голяма полза, ако мога да убедя и петима души, че това не бива да остане така, отколкото ако седна да им разправям за социалните теории на новото време или за предимствата и пороците на партиите”.1

1

Милев, Милев, 3 Милев, 1 Милев, 1924 г. 2

Н., Н., Н., Н.,

“Нов дух”, “Слово”, 6. IV. 1923 г. “Вяра в България”, “Слово”, 17. ХI. 1923 г. 51 “Българската енергия”, “Слово”, 24. VII. 1924 г. “Грехът на демагозите и политиканите”, “Слово”, 11. IV.

52

Убеден антикомунист Още по-остро реагират емоционалната душа и перо на патриота и публициста по повод опитите на една партия, същата, обявила се в защита на “трудящия се народ”, да монополизира и използва за своите тяснопартийни цели такъв велик национален символ, какъвто е образът на Ботев: “Правят се недостойни опити да се присвои неговата личност и неговото дело за целите на едно класово учение и тия опити, уви, не са безуспешни. Но всеки българин трябва да знае, че Ботевата мисъл беше една буйна река, която влачеше всичко, една чувствителна фонографска плоча, върху която се отразяваха всички линии и идеи на тогавашния културен образ на Европа. Като се подберат умело няколко места от писанията му, може да се изгради едно доказателство, че той е бил комунист; по същия начин и още по-лесно може да се докаже и че е краен националист. Дайте ми десет реда от един писател, е казал голям френски мислител, и аз го обесвам. Но не по тия литературни упражнения историята ще съди кому принадлежи Ботев и чий учител е той... “Жив е той, жив е!” се пееше по родните планини; “О, мой Боже!” беше върховната молитва, която отправяха македонските мъченици, прощавайки се с родния бряг, за да отидат да оставят костите си в азиатските зандани или в африканските пустини; умирающите в самота войници от Лозенград до Охрид виждаха в последния си час самодивите, които превързваха раните на Караджата...” 1 Не по-малко убедителен е Милев, когато пише срещу дирижирания от Москва комунистически метеж от септември 1923 г.: “Загубите, причинени на България от комунистическите изстъпления, загуби морални и материални, са огромни... Нека подбудителите и дейците на това безумие, осъдено предварително на пропадане, сами измерят своята отговорност... Отговорни сме обаче всички. Хората от бившия режим галеха комунистическата пропаганда и кокетираха с комунистите... Българската държава и българската буржоазия с тяхното късогледство и нехайство сами си възпитаха комунисти... Онзи ден прочетохме, че един ученик, 18-годишен хлапак, обявил съветска власт в едно софийско село, че в Ихтиман, Казанлъшко и Берковско селските учители са ръководили пристъпа срещу държавата, ведомостите на която са разписвали редовно всеки месец... Причинените от комунистическия бунт загуби са данък пари и кръв, които ние плащаме за пореден път на демагогията, а тя е рожба на партизанщината... Поуката е ясна: или България ще бъде една просветна, организирана демокрация, или ще бъде плячка в ръцете на демагози, оранжеви вчера, червени утре. Друг избор няма”. 1 В тази връзка трябва да се подчертае, че Милев е и един от най-твърдите противници и най-убедителните разобличители на болшевизма и комунистическата идеология. В статиите му на тази тема няма нито истеричност, нито празни, недоказани твърдения. Критиката му е спокойна, 53 Милев, Н., “Той не умира”, “Слово”, 2. VI. 1922 г. 1 Милев, Н., “Безпощадни към партизанщината”, “Слово”, 28. IХ. 1923 г. 1

аргументирана, изградена на обезоръжаващи доводи и направена с рядка политическа прозорливост: “Когато ние искаме демокрация вместо диктатура, обществена солидарност вместо класова борба, постепенно развитие на обществото вместо насилствено преобразувание; когато твърдим, че само чрез възпитание могат да се завоюват и запазват трайно социалните придобивки, комунистите възразяват отсечено, че това е буржоазна песен за приспиване на трудящия се народ и че революционното овладяване на властта от комунистическите партии е церът на всички обществени злини... Какво значи днес болшевизъм – революционно управление на едно малцинство чрез диктатура и конспирация. Не съветите и разните тела, произлизащи от тях, имат действителната власт в Русия, а Г.П.У. и Ч.К., които надзирават не само “контрареволюционерите”, но дори самите комисари... Болшевизмът и комунизмът причиниха мъки и разрушения и извън Русия... Техният голям и неизкупим грях е, че внесоха анархия в стопанския живот и смут в душата на народите и с това забавиха еволюцията на европейската демокрация”.2 Удивително вярно се оказва пророчеството, което журналистът прави 21 години преди 9. IХ. 1944 г.: “След потушаването на комунистическия бунт у нас мнозина си зададоха въпроса, какво би станало с България, ако апостолите на революцията възтържествуваха. Отговорът е ясен. При предположението – малко вероятно – че България би запазила своето самостоятелно съществуване, комунизмът у нас щеше да се изрази в избиването на голямата част – политически най-будната – от българската интелигенция, в ограбването на някои големи състояния и в безконтролното властване на една фанатизирана партия, която години подред е проповядвала омраза”.3

54 2

Милев, Н. “Думи и съдържание”, “Слово”, 9. Х. 1923 г. 3 Пак там.

Встрани от "горещите" злободневни теми Понякога Милев се опитва да избяга в своята журналистическа работа от чисто политическата проблематика, от преизпълнените с горещи страсти злободневни теми, колкото и трудно да е това в действителността, в която живее. “За нас, журналистите, политиката е една досадна спътница, която върви подире ни като сянката ни... Настоящият ми разказ ще бъде обаче далеч от политиката” – така той започва поредицата материали, публикувани в няколко броя на “Слово”, в които описва посещението си в Цариград, 25 години след като е завършил Галатасарайския лицей. Написани увлекателно, четивно и емоционално, те са истински образец за пътеписна журналистика. С тръпнещо от патриотични чувства сърце авторът описва стъпването си в храма-светиня за българщината – църквата “Св. Стефан”: “Спирам, обзет от благоговейно вълнение: великите духове от епохата на народното ни Възраждане, голямата епоха в новата история на българското племе, бяха там – от Неофита Бозвели до Антима I и Йосифа I, от родолюбивите еснафи из цялата българска земя, които през 1849 г. образуваха първото настоятелство на църквата, до ония пламенни работници, които през 1903 г. хвърляха градинарските кошове и млекарските престилки и отиваха в родните си македонски кътове да вземат оръжието, за да се борят против политическото потисничество, както техните бащи се бориха против духовното робство”.1 Интересни са разсъжденията на проникновения познавач на Турция и нейната история и култура за освобождаването и еманципацията на турската жена от потискащите я догми на Корана след като новата власт (на Мустафа Кемал) премахва задължението да се носи фередже. “Туркините са първите, които печелят от превръщането на Турция в модерна светска държава” 2, подчертава той. Впечатлителният журналист констатира с интерес, че новостите на съвременната цивилизация навлизат бързо в консервативното турско общество, но отбелязва и че “ще бъде скръбно, ако неудържимото нахлуване на новото прогони изящните форми на учтивост и цветистата духовитост, с която се отличаваха старите турци”.3 Много хумор блика от статията на Милев “Как отидох на курорт”, в която със средствата на сатиричното критикува неуредиците из българските курорти. В нейния край той изяснява и произхода на думата “курорт”: “Едва ли в нашия език има заимствана по-безобразна чужда дума. Тя е съставена от немската “ort”, което значи “място”, и латинската “curare” – “лекувам, церя”. Kurort значи “лечебно място”. А ние, когато излизаме на почивка, казваме, че отиваме на “курорт”, говорим за “курортно място”, “курортисти” и т.н.... Но уви, престъпленията 1

Милев, Н., “Какво видях в Цариград”, част III, “Слово”, 12. IV. 1924 г. 2 55 Милев, Н., “Какво видях в Цариград”, част II, “Слово”, 26. III. 1924 г. 3 Пак там.

срещу духа на езика и срещу добрия вкус не се наказват и затова се ширят на воля”1. Ще завърша прегледа на богатото журналистическо наследство на Никола Милев с още един негов неполитически материал, публикуван във в. “Зора” (5. III. 1921, бр. 539). Там той запознава читателите с любопитния произход на някои български имена, фигуриращи в документи от ХVII в., открити от него в римските архиви. Брилянтното като стил и език начало заслужава да бъде цитирано: “Васил Радославов, Добри Петков, Петър Станчев, Петър Стойчев. Нека духът на покойния Петър Станчев не се смущава, като се вижда редом с живи, грешни хора, с които и на онзи свят не би искал да бъде заедно. Нека и отличният директор на Свободния театър си гледа спокойно изкуството – ако един артист днес може въобще да бъде спокоен; името му, поставено в такова съчетание, не означава, че чл. 4 ще се стовари върху гърба му. Нека, най-после, и читателите, които търсят политика във вестниците – кой ли читател не търси политика като разгръща вестник – нека не затайват дъха си, очаквайки сензационни разкрития; думата ми не е за съвременниците, които познаваме под горните имена, а за съвсем други. И ако не са разочаровани от това предупреждение, нека ме последват. Аз ще ги разведа за кратко време из един незнаен кът на българското минало”. Публицистичното творчество на Никола Милев го характеризира най-точно и цялостно като човек, общественик и гражданин, разкрива напълно онези идеи и идеали, които са го ръководили през краткия му, но богат и пълноценно извървян житейски път. Той е пример за младите журналисти от онова бурно време. Той показва наяве как се прави голямата публицистика – с ясна мисъл, изискан стил, хубав литературен, но жив език и най-вече с убедителна аргументация и широка фактическа осведоменост. “Защото фактите говорят по-красноречиво от най-изкусната реторика. Но това не означава, че написаното от Милев не е проникнато от патос. Само че този патос не е креслив, защото е истински. Това е патосът на активния гражданин, който е всецяло отдаден на своя народ, участва в неговите борби без да вдига шум около своето име, следи с трепет събитията, които засягат и решават съдбата на тоя народ, радва се на неговите успехи и безкрайно страда, когато вижда недостатъците и ограничената мисъл на неговите водачи”.1

1

Милев, Н., “Как отидох на курорт”, “Слово”, 8. IХ. 1924 г. Предговор към първото издание на “Под стените на Одрин”, С., 1927 56 (цитатът е по второто издание, В.Т., 1993).

1

57

Заключение Първият, който нарича проф. Никола Милев "Апостола на просветения патриотизъм" е Андрей Ляпчев в речта си, произнесена на заседанието на Висшия партиен съвет на Демократическия сговор на 14-ти февруари, 1925 г. (ден след убийството), публикувана и на страниците на в. "Слово" (на 15-ти февруари, 1925 г.). В нея той казва:“Никола Милев беше един от най-жарките апостоли на просветения патриотизъм. Под просветен патриотизъм той разбираше не вражда, а любов между хората и взаимно уважение... В. "Слово" ратуваше между българщината да стане културна, да води своите борби на културна почва, а не чрез насилие, злоба и мъст; чрез здравия разум и словото да се отстраняват всички недоразумения..."1 Всъщност самият Милев не си поставя като специална цел да създаде идейната концепция на "просветения патриотизъм", по-скоро тя сама "изкристализира" при един задълбочен анализ на публицистичното му наследство. Много от основните идейни елементи на тази концепция са заложени в Програмата на Народния (впоследствие Демократическия) сговор, за чието създаване и Милев има значителен принос. В нея базисно място заема принципа на обществената солидарност – “каквито и да са класовите и социални интереси и различия в едно общество, човек е културна и обществена единица, която не може да съществува извън едно общежитие.Необходима е "организирана, реформирана, компетентна и просветна система на държавна власт"…"Буржоазията от една страна трябва да подчини своите съсловни интереси на общите интереси на народа, трябва да стане решителна създателка на висока материална и морална култура в страната.Тя трябва да добие и култивира у себе си съзнанието за историческата отговорност, която носи, да развие вяра в тази историческа своя мисия”.2 Да защищава и да служи на тези идеи си поставя като програмна цел и създадения от Греков и Милев нов вестник – “Слово”. Техният искрен стремеж е да превърнат този наистина нов и по стил на списване, и по идейносъдържателна концепция ежедневник в “изразител на едно общобългарско схващане по националната ни политика, който ще защитава конституционните правдини и правовия ред и ще се опитва да култивира чувство за граждански дълг и отговорност, ще стои зад идеите на обществената солидарност и социалната справедливост и ще се бори срещу тесния партиен дух, партизанщината и идейните крайности от всякакъв род... Един от лозунгите му ще бъде сплотяване на пръснатите обществени сили”.1 Според Милев, единствената главна цел, смисълът на политиката, нейният “raison d’ aitre” се състои в това “да осигури добро 1

Ляпчев, А., "Апостола на просветения патриотизъм", в. "Слово" , 15. II. 1925 г. 2 Георгиев, В., Народният сговор 1921- 1923 г., С.,1989 г. 58 1 "Нашата програма", "Слово", 10. IV. 1922 г.

управление, условия за материално благоденствие, за социален напредък и нравствено усъвършенстване”2. За него, “силната власт, е справедливата, честната, просветената, компетентната власт”.3 В уводната си статия по случай първата годишнина на в. “Слово” той пише: “Убедени, че от всички режими, при днешната степен на политическа култура на народите, найдобрият е истинският парламентаризъм и че основата на такъв режим е просветената демокрация, а неговия найподъл враг е демагогията, която гъделичка първобитния инстинкт на тълпата, ние не ще престанем да браним тоя режим...”.4 Не случайно именно просветната политика е и един от главните приоритети на вътрешната политика на Сговора. Основните пунктове, заложени в нея са: “стремеж към преодоляване на националния нихилизъм чрез засилване на патриотичното възпитание; издигане на нивото на образователното дело като средство за морално заздравяване и култивиране на високи добродетели у младото поколение; издигане на ролята на българското училище като водещ културно-възпитателен фактор; формиране на чувство за дълг у подрастващите към родители, общество, отечество и държава; стабилизиране и издигане на авторитета на учителската професия; укрепване на престижа и на духовно-възпитателната роля на Българската православна църква.”5 Никола Милев обаче, закърмен с възрожденските патриотични традиции, запленен от националноосвободителните идеали на македонското движение и познаващ дълбоко най-модерните за времето си европейски политико-философски тенденции, в своята публицистика, обогатява още повече идейната платформа, на която се базира цялостната политика на Сговора, извисява я до нивото на една наистина оригинална концепция, сполучливо наречена от Ляпчев Просветен патриотизъм. Връщайки се към Възраждането, когато “вестникът заедно с книгата разнасяше из непроходимите дебри на невежеството лъчите на познанието, будеше любознателността и култивираше народностното съзнание”, Милев припомня, че печатът, “като един от един от факторите на народната просвета с безспирно, всекидневно въздействие”, е изпълнил “една благородна и благотворна мисия за пробуждането и възпитанието на поколението, което основа българската държава”.1 “Българският вестник крепнеше и растеше, а успоредно с него крепнеше и растеше българското народно съзнание с

2

Милев, Н., “Цветове, партии и управление”, "Слово", 24. IV. 1924 г. Милев, Н., “Необходимата промяна”, “Слово”, 9. II. 1923 г. 4 Милев, Н., "Една година", в. "Слово", 10. IV. 1923 г. 3

5

Спасов, Е., Образователното дело в програмната декларация на Демократическия сговор, сп."Начално училище", кн.2., 2002 г. 1 Милев, Н., “Българският печат”, в. “Слово”, 28. Х.1922 г.

59

всичките си благородни прояви: стремеж към просвета, към свобода, към демокрация”.2 През онези възрожденски години, когато патриотичните идеи за национално самоопределение и еманципация се раждаха и развиваха с небивала дотогава духовна сила и енергия, българите даваха мило и свято за образование и просвета, за църковна независимост. Като проникновен народопсихолог Милев анализира този процес на национално осъзнаване и духовно пробуждане.”В душата на българина има една дълбока гънка, в която се таи любовта към просвета, свещеното преклонение пред книгата, т.е. пред знанието във всичките му проявления. Защото той знае "че има нещо в тая книга - тя стропаля, тя повдига"….Докато нашите балкански съседи се втурнаха на сцената на 19 век с пушка в ръка, българинът почна новото си историческо съществуване с печатане на книги и отваряне на училища. В това именно се състои чудото на нашето културно възраждане, тук е и тайната на бързото ни развитие….”3 Милев е убеден, че културата, просветата, са неразривна част от българската национална идея, че патриотизмът, демокрацията без просвета и култура не могат да просъществуват истински. Известно е, че България след Освобождението, за няколко десетилетия трябваше да навакса политически и обществено-държавни традиции, които в Европа са се създавали в продължение на векове. Липсата на култура, и недостига на сериозно образован и опитен политически елит, доведоха до разиграването на низки страсти, грозни сцени в българския политически и обществен живот, до израждане на системата на демокрация и до примитивизиране в много отношения на патриотичната идея, до омърсяване на националния идеал за обединение с партизанщина, демагогия и безскрупулност. Чувствителната душа на Милев не може да приеме спокойно всичко това. През целия си съзнателен живот и като политик и общественик, и като учен и интелектуалец, и най-вече като публицист и журналист, той не престава да се бори срещу тази "зла магия, в която е омотан народния дух".Той фанатично вярва, че българският народ е надарен с прекрасни качества, които трябва да се култивират, че Отечеството му има всички материални и нравствени условия да въздигне своята култура, да развие своите богатства… Голямо е страданието му за тежките загуби и непосилните задължения, наложени на България от Великите сили, вследствие несправедливите следвоенни договори. И въпреки това, в мрака на безнадеждността, той търси и открива искрицата надежда за нацията. И тя е вътре в българщината, в самите нас – това е “българската енергия”, българския дух, който е способен да сътвори чудеса.”Благодарение на нея, благодарение на проявените и развити дарби у просветената част от народа ни, България можа в късо време, макар при извънредно трудни условия, бързо да се издигне и да изненада света със своя 60 2

Милев, Н., “Печат и публика”, в. “Слово”, 17. V.1924 г. 3 Милев, Н., "Само в нещастието ли?", в. “Слово”, 14. II.1923 г.

напредък…Това положение ние го загубихме. Но можем пак да си го възвърнем, защото не бяхме го откраднали, нито пък го дължехме на някоя щедрост на съдбата.Дължим го на собствения си труд и на характерните и постоянни качества на народа си.”1 “Ние сме от тия, които фанатично вярват, че България за 10-15 години може да се обърне в градина, стига да се използват умело народните качества”.2 “Онова, към което трябва да се стреми нашето възпитание, то е да създава хора с вяра в собствените им сили и с вяра в бъдещето на българското племе. Тази вяра е, която ще ни спаси духовно и политически”3 А политическата демагогия, междупартийните разпри, безскрупулното политиканстване и спекулацията с националните идеали могат да нанесат само вреда и тежки поражения върху обществения организъм. “Чрез сговор България ще излезе от мрака на невежеството и тинята на покварата - напред към своя демократичен идеал”1.И за това са нужни най-вече “организация, труд и разум…"2 За Милев, този е единствения прав път, който трябва да следва всеки българин, милеещ за родината си. “Търпимостта и господството на разума в обществените отношения са плод не само на народния характер, но и на здрава политическа култура. Затова ние виждаме да се развива най-плавно живота на ония страни, които притежават най-добро политическо възпитание.Един народ е толкова по-привързан към държавата, колкото е попросветен и затова първата длъжност на политическите ръководители е да се грижат за просвещението на масите…Това значи не само отваряне на училища по селата; това значи прилагане на една по-обширна програма за възпитание на възрастните, това значи духовно ръководство на населението, грижи за неговото здраве, неговия поминък”.3 “Липсата на политическа култура насажда у непросветените граждани един яростен фанатизъм без всякакви благородни подбуждения”, пише Милев в една от А в друга, по повод парламентарните своите статии.4 избори през април, 1923, той е категоричен в позицията си: “Пред урните трябва да се изправят просветени и горди избиратели…Всеки избор е изпит за добиване на диплома за гражданска зрелост”. 5 "Всеки българин трябва да мисли по български, с българския си ум, да чувства по български, с българското си сърце, като смъкне от съзнанието си отровната обвивка на партийното верую".6 Тези мъдри думи на Милев до голяма 1

Милев, Н., Милев, Н., 3 Милев, Н., 1 Милев, Н., г. 2 Милев, Н., 3 Милев, Н., 1924 г. 4 Милев, Н., 5 Милев, Н., 6 Милев, Н., IV. 1923 г. 2

“Вяра в България”, “Слово”, 17. ХI. 1923 г. “Лесно на думи, мъчно на дело”, “Слово”, 21. I. 1924 г. “Българската енергия”, “Слово”, 24. VII. 1924 г. “Бурна година – добро наследство”, “Слово”, 24. VII. 1924 “Как ще надвием”, “Слово”, 24. VII. 1924 г. “Грехът на демагозите и политиканите”, “Слово”, 11. IV. “Цветове, партии и управление”, “Слово”, 24. IV. 1924 г. 61 “Пред урните”, “Слово”, 21. IV. 1923 г. “Правителството и македонската организация”, “Слово”, 21.

степен представляват квинт-есенцията на така често използваните от него и изпълнени с толкова дълбок смисъл понятия “просветен патриотизъм”, “просветена демокрация”. При анализа на богатото му публицистично наследство, те се появяват като лайт-мотив в десетки негови статии и коментари, писани по различни теми и по различни поводи.В тях откриваме ясно органично вплетени в пълнокръвно единство и емоционалния елемент, роден от бликащото от душата му пламенно национално-патриотичното чувство, и рационалния – изразяващ се във фанатичното преклонение пред Разума, който ражда просветата и културата….Един народ, една нация не е в състояние да съществува и да се развива пълноценно без да притежава в себе си с еднаква сила и двете. И това е истина, не по-малко актуална и днес…

62

Библиография Книги и статии: Алфандари, Е. Медиите и властта: Журналистиката между свободата на словото и социалната отговорност., С., 2000. Андреев, Б. Начало, развой и възход на българския периодичен печат. Т.2. С., 1948 г. Аргирова-Герасимова, М., Пейчева, Р. Библиотеката на Никола Милев, сп. "Библиотека", кн.1.,1999. Баждаров, Г. Моите спомени., С., 2001. Билярски, Ц. Научната кореспонденция на проф. Никола Милев. ИДА, 1999 г., бр. 72. Билярски, Ц. Проф. Никола Милев, документи за научната, дипломатическата и дейността му в македонските братства (1916-1925 г.), ИДА, 1999 г., бр. 73. Билярски, Ц. Документи и материали. Из кореспонденцията на Никола Милев с видни дейци на Освободителното движение в Македония.,сп. "Македонски преглед", бр.2, 1999. Билярски, Ц. Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА. Кн. 57, 1989. Билярски, Ц., Жечева, С. Из кореспонденцията на д-р Константин Иречек”, ИДА, бр. 66, 1993 г. Възпоменателен траурен лист на младежка подгрупа "Проф. Никола Милев" при Демократически сговор - София., 13. VIII. 1925 г. Георгиев, В. Народният сговор 1921- 1923 г.С.,1989 г. Георгиев, В., Организационни документи на Народния сговор, ИДА, 1988 г., бр. 55. Георгиев, В. Развитие на политическата система на България(1918-1944). В:България 1300.Институции и държавна традиция. Т.1.,1981. Георгиев, В. Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война., С. 2000. Груев, Ст. Корона от тръни. С., 1991. Грънчаров, Ст., Стателова, Ел., История на Нова България (1878-1944), том III, С.,99. Гърдев, Б., “Съсловният режим” по пътя към диктатурата, сп. "Ние", бр. 9., 2002. Димитров, П., Нереализираният десен проект, сп. "Ние", бр. 4., 2000. Драгойчева, Ц. Повеля на дълга, С., 1972. Един живот в писма: Из архива на Григор Василев, том II, С. 2000 г. Йорданов, Д. Преглед на българските дружества и банки 1922., С., 1923. 63

Крапчев, Д. Изминат път: Избрани статии., Съставител: Н. Крапчева, С., 1992. Марков, Г. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 – 1947, С., 1994. Милев, Н. Избрани произведения, книга първа. Под стените на Одрин, В.Т., 1993. Михайлов, И. Спомени., С., 1998. Монова, Т. Медиатекстът., С., 1999. Никола Милев. Възпоменателен лист., ВМРО, Младежка организация, С. 1995. Николов, Г. История на всекидневния печат. Т.2. С., 1932 г. Панайотов, Ф. Печатът. - В: България 20. Век., Алманах., С. 1999. Парола “Сабя”: Заговорите и превратите на Военния съюз 1919-1936 г. С.,Наука и изкуство, 1992 г. Политически партии, организации и движения в България и техните лидери (1879-1949), С., 1991 г. Първанова, Р. Демократическият сговор и неговото управление, сп. "Исторически преглед", кн.3.,1994-1995. Радева, В. Жертва на своето родолюбие. В. “Анти”, 18-24.II. 2000 г., бр. 7. Радева, М. Български държавници и политици 1918 1947 г. С., Св. Климент Охридски, 2000 г. 100 години Българска телеграфна агенция. С., 1998 г. Свободата на печата в България. Документален сборник., Съставител: В. Танкова. С., 1992 г. Семов, М. Българска народопсихология., Т. 1., С., 1999. Спасов, Е. Образователното дело в програмната декларация на Демократическия сговор, сп."Начално училище", кн.2., 2002. Стефанов, Св. Забравеният Никола Милев. В. “Демокрация”, 10. II. 2000, бр. 3184. Страшимиров, А. Стига жертви!, в. "Ведрина", бр.25., 1927 г. Цанков, А. Моето време.Мемоари.С.,2002 Цанков, А. България в бурно време.Спомени.С.,1999. Цветанов, Б. Мистерията с убийството на Никола Милев. в. "168 часа", 6-12.VI. 2003.

Периодика: В. В. В. В. B. В. В. B.

"А.Б.В.", 1925. "Вестник на вестниците", 1922-1925. “ Вечерен Ек”, 1925. “Демократически сговор”, 1923 – 1925. "Епоха", 1925. “Зора”, 1919 – 1925. "Илинден", 1925. "Илюстравана седмица", 1925. 64

В. “Македония”, 1919 – 1925. В. “Мир”, 1925. В. “Народ”, 1925. В. "Независима Македония", 1925. В. “Независимост”, 1925. Сп. “Полет”, 1923 – 1925 В. "Понеделник", 1925. В. "Последна поща", 1925. В. “Пряпорец”, 1922-1925. В. "Радикал", 1925. В. “Свободна реч”, 1924 – 1926. В. "Свобода или смърт", 1925. В. “Слово”, 1922 – 1926. В. "Утро", 1925. В. "La Bulgarie", 1925.

Справочници: Алманах на СУ “Св. Климент Охридски”. Животописни и книгописни сведения за преподавателите. За петдесетгодишнината на университета 1888-1938. С., 1940. Дневници на ХХI ОНС, София, 1923-1925 г. Енциклопедия България, том 4., С., 1984. Иванчев, Д., Български периодичен печат (1844-1944). Анотиран библиографски указател. т.1, т.2., С., 1966, т.3. С., 1969. Летопис на БАН, Х, 1926-1927. Общ годишник на България 1923-1925 г., Издание на дружеството на столичните журналисти, С.1925 г. Христоматия по история на българската журналистика., Съставители: Г. Боршуков, Ф. Панайотов., С., 1976.

Архиви: НБКМ - БИА., фонд 392., оп. 1., а.е. 1, 2., Никола Милев. ДА София, фонд 994 к, оп. 2., а.е. 292. Софийски университет. ЦДА, фонд 185 к, оп. 1., а.е. 6, 9., Дружество на столичните журналисти. ЦДА, фонд 176 к, оп. 11, а.е. 517.1 Дипломатическо досие на Никола Милев, Министерство на външните работи и изповеданията.

65

66