Alexius-meinong

Текстът е публикуван във “Философски алтернативи”, 2006, кн. 3, стр. 68-83 и кн. 4, стр. 48-62.

Алексиус Майнонг

ОТНОСНО ТЕОРИЯ НА ПРЕДМЕТА

1

§ 1. Въпросът Че нищо не се познава, без да се познае нещо, по-общо: че нищо не се отсъжда, без да се отсъди за нещо, както и никога не може да се представи нищо, без нещо да се представя, принадлежи към най-сморазбиремото, което вече дава едно начално разглеждане на това преживяване. Че в областта на приеманията нищо не е от рзлично естество, съм могъл да покажа почти без особено изследване , макар че тъкмо те отначало са спадали към психологическото изследване. Във всеки случай по-объркано е в това отношение при чувствата, при които езикът поне с указването на това, което се чувствува, да речем, радост, болка и също така съчувствие, завист и пр., без съмнение в известна степен въвежда в заблуждение; и при желанията, доколкото сега все още изглежда трябва понякога да се връщаме - въпреки тук отново недвусмислените свидетелства на езика - към възможността на желанията, чрез които не се желае нищо. Обаче и този, който не иска да се съгласи с моето мнение, че чувствата както желанията, доколкото са несамостоятелни психически факти, понеже те имат за абсолютно необходима "психологическа предпоставка" представи , ще признае без колебание, че човек се радва за нещо, интересува се от нещо, поне в най-честите случаи не иска или не желае, без нещо да иска или да желае; с една дума: никой не пропуска, че на психичното събитие често се придава това характерно “битие, насочено към нещо” толкова извънредно често, че най-малкото е твърде близо до ума да предположим в това характеристичен момент на психичното за разлика от не-психичното. Впрочем задачата на следващото изложение не е да разяснява, поради което бих държал да обоснова най-добре това предположение въпреки някои противостоящи трудности. Случаите, в които позоваването, битието, дори изрично 2

3

1

Преводът е по: Alexius Meinong: Über Gegenstandstheorie. Selbstdarstelung. Hamburg, 1988, 1-51. Über Annahmen. Leipzig, 1902, S. 256f. 3 Срв. моите: Psychologisch-ethischen Untersuchungen zur Werttheorie. Graz 1894, S. 34f.; също и: Höfler. Psychologie S. 389. 2

насочено към онова “нещо”, или, както съвсем непринудено се казва, към един предмет, се натрапват по напълно несъмнен начин, са толкова много, че по отношение и единствено на тях въпросът не би трябвало да остане продължително без отговор, с който се занимава собствено научната разработка на подобни предмети като такива. Разпределянето на преценяването и на нуждите от теоретична разработка в различни научни области и грижливото отграничаване на тази област често е с маловажно практическо значение, наистина по отношение на следващото да се постигне чрез това изискване за изследването на един предмет; в края на краищата, това зависи от работата, която се извършва, а не от знамето, под което това става. Обаче неяснотите относно границите на различните научни области биха могли да изпъкнат по два противоположни начина: или така, че областите, върху които фактически се работи, се препокриват, или така, че не се достигат, и вследствие на това в средата остава неразработена област. Значението на такива неясноти обаче в сферата на теоретичния интерес е точно противоположното от този в сферата на практическия. Тук "неутралната зона" е винаги желана, но рядко реализируема гаранция за добросъседски отношения, докато наслагването на въпросните граници представлява типичен случай за конфликт на интереси. Обратното е в областта на теоретичната работа, при която поне липсва всяко основание за подобни конфликти, обективно попадането една върху друга на гранични области, които вследствие на това се намират евентуално от различни страни на разработката, във висша степен представлява печалба, обаче разединяването едно от друго винаги представлява ущърб, чиято големина ще зависи от големината и другото значение на междинната област. Към нещо подобно - ту недоглеждана, ту най-малкото не според своя собствен вид достатъчно оценявана област на знанието - е намерението на зачекнатия сега въпрос, при което следователно собствено научната разработка на предмета като такъв и във всеобщността му има своето, така да се каже, основателно място, следователно въпросът, дали при науките, акредитирани чрез научния произход, има нещо, в което се търси теоретичното разглеждане на предмета като такъв или което поне може да се поиска. § 2. Предразсъдъкът в полза на действителното Не е случайно, че горното изложение, за да достигне до предмета, приема за свое начало познанието. Със сигурност не само познанието “има” свой

предмет: обаче във всеки случай то го има по съвсем особен начин, поради който там, където става дума за предмет, на първо място мислим за предмета на познанието. Тъй като психическият процес, който назоваваме като познание, още не представлява за себе си, строго взето, единствено фактическото положение на познание: познанието е, така да се каже, двойнствен факт, в който на познаването противостои познаваното като относителна самостойност, първото е не само насочено към второто - може би по начина на погрешен предразсъдък, - което поскоро чрез психичния акт сякаш се улавя, обхваща, или както в противен случай може да се опита да се опише по неизбежно образен начин, това, което е неописуемо. Ако сега насочим внимание изключително към този предмет на познанието, то току-що повдигнатият въпрос за науката на предмета се представя на първо време в малко по-благоприятна светлина. Наука за предмета на познанието: значи ли това следователно нещо повече от изискването, това, което тъкмо вече е познато като предмет на познаването, сега да се превърне в предмета на една наука, с това втори път - в предмет на познание? Иначе казано: не се ли пита сега за една наука, която или се представлява от общността на науките, или още веднъж би трябвало да извършим това, което и без това успяват да извършат заедно всички познати науки? Ще трябва да се пазим [от това] като действително нелепо да положим на такива съображения мислите за една всеобща наука наред с частните науки. Това, което се мержелее като най-доброто за всички времена в качеството на последна и преди всичко достойна цел на тяхната жажда за знание, онова разбиране за световното цяло като своя същност и своя последна основа, може да бъде обаче само предмет на една обхващаща наука наред с отделните науки. Действително под името метафизика и не се е мислело нищо друго освен такава наука: и трябваше измамените надежди, които са се свързвали и се свързват с това название, да са още и без това много - само нашето интелектуално безсилие, а не идеята за тази наука, носи отговорност за това. Трябва ли обаче по отношение на това да се отиде така далече, накратко, метафизиката да се вземе за онази наука, която има за своя естествена задача разработването на предмета като такъв, респ. на предмета в неговата общност? Ако се припомни фактът, как метафизиката открай време е мислела върху това да включи в областта на своите представи, най-далечното като найблизкото, най-голямото като най-малкото, то може във всеки случай да учуди, че метафизиката не поема върху себе си току-що формулираната задача затова, защото тя все още далеч не е бивала възнамерявана достатъчно универсална, въпреки

универсалността, толкова често ставала гибелна за нейния успех, на нейните интенции за една наука за предмета. Метафизиката без съмнение трябва да борави с общността на това, което съществува. Обаче общността на това, което съществува, включително на това, което е съществувало и ще съществува, е безкрайно малка в сравнение с общността на предмета на познанието, и че на това толкова лесно може да не се обърне внимание, има своята основа навярно в това, че особено живият интерес към действителното, който лежи в нашата природа, благоприятствува преувеличението да се третира недействителното просто като нищо, по-точно като нещо, в което познанието би намерило или съвсем малко, или дори изобщо никакво подходящо място за атака. Колко малко е основателно такова мнение, ориентира най-лесно идеалният предмет , който наистина е наличен, ала в никакъв случай не екзистира, откъдето и в никакъв смисъл не може да бъде действителен. Еднаквостта или различието са например предмети от този вид: може би те са налице при едни или други обстоятелства между действителности; те сами обаче не са част от действителноста. Че обаче представянето, както и приемането и отсъждането, се занимава с тези предмети и често има основание да се занимава с тях твърде подробно, естествено не се поставя под въпрос. Също числото не екзистира още веднъж наред с преброеното , в случай че последното именно екзистира; това ясно проличава във факта, че може да се брои и това, което не екзистира. Аналогично, връзката не екзистира сред свързващите се, в случай че последните именно екзистират: че това обаче също от своя страна съвсем не е абсолютно необходимо, доказва, да речем, връзката между равностранността и равноъгълността при триъгълника. Освен това, отношението на взаимовръзка свързва и там, където става дума за екзистиращо, както, да речем, при атмосферното състояние и показанието на термометъра или барометъра, преди всичко не толкова много самите тези действителности, а по-скоро тяхното битие или навярно и небитие. При познаването на такава взаимовръзка трябва да се борави следователно вече с онези същински опредметявания, за които се надявам да съм показал , че отсъждането и приемането противостоят по подобен начин, както същинският предмет - на представите. Предложил съм за това името "обективно" и съм показал, че самото това обективно отново встъпва във функциите на същински 4

5

4

Относно смисъла, в който смятам, че трябва да употребявам за съжаление многозначния израз от езиковата практика "идеален", срв. моето изложение: "Über Gegenstände höherer Ordnung etc." Zeitschrift für Psychologie Bd. XXI, S. 198. 5 "Über Annahmen", Kap. VII.

обективно, в частност може да стане предмет както на ново разглеждане, насочено към него като обект, така и на други интелектуални операции. Ако кажа, "истина е, че има антиподи”, то не са антиподите, на които се приписва истината, а обективното, "че има антиподи". Тази екзистенция на антиподите обаче е факт, от който всеки веднага разбира, че те наистина съществуват твърде вероятно, обаче не могат да екзистират от своя страна, така да се каже, още веднъж. Това важи тогава обаче и за всички останали обективни, така че всяко познание, което има едно обективно за предмет, едновременно предствалява случай на познание на нещо неекзистиращо. За това, което тук се излага на първо време само в отделни примери, сега свидетелствува една напълно във висша, дори в най-висша степен развита наука: математиката. Математиката със сигурност няма да се иска да се нарече чужда на действителността в смисъл, че като че ли тя не би трябвало да се занимава с това, което екзистира: това дори е неразбираемо, осигурена й е по-скоро широка сфера на приложение в практическия живот, не по-малко отколкото в теоретичното разработване на действителното. Въпреки това не става дума за чисто математическо познание в нито един единствен случай на нещо, за което би било същностно да бъде действително. Никъде битието, с което математиката като такава трябва да се занимава, не е екзистенция, никъде тя не отива в това отношение отвъд наличното; обаче една права линия екзистира така малко, както един прав ъгъл, един многоъгълник така малко, както един кръг. Че обаче математическата езикова употреба при известни обстоятелства съвсем изрично ангажира екзистенция , все пак тъкмо тази езикова употреба може да важи само за една особеност, и на никой математик не би харесало да признае, че това, което той изисква от своята теоретична разработка на обекти, призовавани с името "екзистенция", в края на краищата все пак не е нищо друго, освен това, което иначе е обичайно да се нарича "възможност", във всеки случай може би с твърде заслужаваща внимание позитивна употреба на това обикновено само негативно характеризирано понятие. Заедно с по-горе засегнатия предразсъдък в полза на познанието на действителното, остана да се разбере тази принципна независимост на математиката от екзистенцията на един факт, която справедливо би могла да учуди без оглед на този момент. Опити, които са насочени към систематика на общността на науките, се оказват пред математиката най-вече в затруднение, от което после 6

6

Срв.K.Zindler, Beiträge zur Theorie der mathematiscen Erkenntnis, Sitzungsberichte der kais. Akademie der Wissenschaften in Wien, philos. hist. Kl. Bd. CXVIII, 1889, S. 33, auch 53f.

трябва да намерят с повече или по-малко късмет повече или по-малко изкуствен изход от положението. Това лежи в основата на очебиеща противоположност спрямо признанието, трябва да се каже направо популярност, които математиката е придобила чрез своите постижения даже в кръговете на лаиците. Обаче подреждането на цялото знание в науки за природата или духа извежда на бял свят от пълното разединение тъкмо само онова знание сметка, което трябва да борави с действителността: следователно видяно по-отблизо, съвсем няма да учуди, че при това математиката не достига до техните права. §3. Така-битие и небитие И така не подлежи на съмнение: това, което трябва да бъде предмет на познанието, не трябва поради това още да екзистира по никакъв начин. Впрочем досегашното изложение би могло все още да оставя място за предположението, екзистенцията не само би могла да се замести от наличността [Bestand], а и би трябвало, където никаква екзистенция не е налице. Обаче и това ограничение е недопустимо. В това ни убеждава един поглед върху двете характерни извършвания на отсъждане и приемане, които съм опитал да отбележа чрез противопоставянето на "тетични и синтетични функции" на мисленето . В първия случай мисленето обхваща едно битие, във втория - едно "така-битие" [Sosein], естествено всеки път нещо обективно, което съвсем разбираемо първия път може да се означи като обективно на битие, във втория като обективно на така-битие. Сега навярно напълно би съответствувало на току-що засегнатия предразсъдък в полза на екзистенцията, да твърдим, че би трябвало да се говори за така-битие всеки път само с предпоставката за битие. Фактически не би имало много смисъл да се нарече една къща голяма или малка, един край плодороден или неплодореден, преди да се знае, че тази къща или тази страна съществува, съществувала е или ще съществува. Обаче именно науката, от която можахме да вземем по-горе многочислените примери на онзи предразсъдък, и може да схване особено ясно несъстоятелността на подобен принцип: фигурите, с които борави геометрията, не съществуват, както знаем; въпреки това следва да се установяват техните качества, и тъй значи тяхното така-битие. Без съмнение едно твърдение за така-битие изобщо не би могло да се легитимира в областта на само a posteriori познаваемото, ако не се обоснове върху знание за едно битие: и също така може със сигурност 7

7

“Über Annahmen”, S. 142 ff.

доста често да липсват всякакви естествени интереси за така-битие, което зад себе си сякаш няма едно битие. Всичко това не променя факта, че така-битието на един предмет не е, така да се каже, заварено заедно [mitbetroffen] с неговото небитие. Фактът е достатъчно важен, за да се формулира изрично като принцип за независимост на така-битието от битието и областта на валидност на този принцип се осветлява най-добре по отношение на обстоятелството, че на този принцип се подчиняват не само предмети, които фактически тъкмо не екзистират, а и такива, които не биха могли да екзистират, понеже са невъзможни. Не само прословутата златна планина е от злато, а и кръглият четириъгълник положително е така кръгъл, както е четириъгълен. Наистина само като изключение ще трябва да се отбележат дори по отношение на такива предмети познания за действително значение: независимо от това и от тук би трябвало да падне известна светлина върху области, които са в извънредна степен достойни за опознаване. По-поучително обаче отколкото по отношение на подобни неща, във всеки случай вече доста чужди за обикновеното мислене, е припомнянето на тривиалния, още не прекрачващ областта на битийното обективно, че кое да е несъществуващо трябва да бъде в състояние да предостави предмета най-малкото на такова съждение, което обхваща това небитие. При това е съвсем несъществено, дали това небитие е необходимо или просто фактично - не по-малко, дали в първия случай необходимостта произлиза от същността на предмета или от моменти, които са външни на въпросния предмет. За да зная, че няма кръгъл четириъгълник, трябва да отсъдя тъкмо за кръглия четириъгълник. Ако физиката, физиологията и психологията единодушно утвърждават така наречената идеалност на сетивните качества, то с това имплицитно се изказва нещо както за цвета, така и за тона, а именно, че строго взето първия го има толкова малко, колкото втория. Който обича парадоксалния начин на изразяване, напълно вероятно значи би могъл да каже: има предмети, за които важи, че няма такива предмети; и толкова обичайни факти от целия свят, които се имат предвид с това, че мястото на нещо [etwas] е напълно в настоящата зависимост при вникване по-отблизо в и сама по себе си фундаментално важната вещ [Sache], хвърлят толкова сийяна светлина върху отношението на предмета към действителността, респ. към битието изобщо, 8

§ 4. Извънбитие на чистия предмет. 8

Най-напред изказан от E.Maли [Mally] в неговото изследване, увенчано с наградата Вартингер за 1903, което напълно преработено е налице в номер 3 на тези изследвания. Срв това същото място гл. I, § 3.

За да отстраним парадокса, който тук действително изглежда е налице, доста естествено се предлага връщане към известно психическо преживяване, и аз съм се опитал да изложа най-същественото на отнасящото се до това . Според това би трябвало, ако вземем предвид напр. тъкмо споменатата субективност на сетивното качество, да говорим за предмета, да речем, на представата за синьо само в смисъла на способност за това представяне, действителността на което, така да се каже, не дава да се прояви възможността. Огледано от изходната точка на представата, ми се струва, че е засегнато и с това сега още нещо съвсем същностно: обаче не мога да скрия сега от себе си, че предметът, за да не екзистира, може би още по-малко има нужда от това да стане представен, отколкото за да екзистира, и че даже, доколкото той би бил насочен към това от ставането-представен, би могла обаче да се получи като резултат в най-висша степен една екзистенция - "екзистенцията в представянето", следователно по-точно "псевдоекзистенцията" . По-точно казано: ако аз твърдя “Синьото не екзистира”, то при това по никакъв начин не мисля за една представа и нейните евентуални способности, а тъкмо за синьо. Именно сякаш синьото първо веднъж трябва да бъде, за да може да се повдигне изобщо въпросът за неговото битие или небитие. За да не попаднем обаче отново в парадокси или истински безсмислици, може донякъде да се позволи употребата: синьо, както и всеки друг предмет, е нашето решение за неговото битие или небитие, зададено по известен начин, по начин, който не създава прецедент и от небитието. От психологическа страна положението на нещата би могло да се опише и така: ако аз трябва да мога да отсъждам по отношение на предмет, че той не е, то изглежда трябва да схвана първо веднъж до известна степен предмета, за да изразя неговото небитие, поточно да мога да му го доотсъдя или да мога да му го от-отсъдя [да му го отнема чрез отсъждането]. Би могло да се надяваме да се обоснове това все пак, както се вижда, съвсем своебразно, въпреки неговата ежедневност, положение на нещата с нещо теоретично по-строго чрез следващото съображение. Че известно A не е, накратко, небитието на А е, както съм излагал на други места , е нещо също така напълно обективно, както битието на A: и както е оправдано да твърдя със сигурност, че A не е, така със сигурност придавам на самото обективно "небитие на A" едно битие 9

10

11

9

Über Annahmen, S. 98ff. Срв.: "Über Gegenstände höherer Ordnung etc." a.a. O.S. 186f. 11 "Über Annahmen", Kap. VII. 10

(по-точно, както по-горе се засегна, една наличност). Сега обективното, независимо дали обективно на битие или на небитие, противостои на своя обект обаче, макар и cum grano salis, подобно, както цяло на част. Ако обаче цялото е, то ще трябва навярно и частта да бъде, което, пренесено в случая на обективното, изглежда означава: ако обективното е, то и принадлежащият обект ще трябва да бъде в някакъв смисъл, даже за случая, че онова обективно е обективно на небитие. Тъй като обаче по-нататък обективното направо забранява, да приемем нашето А за съществуващо, при което, както видяхме, може евентуално да следва да приемем битието не само в смисъла на екзистенция, а и в смисъла на наличност, то изглежда изискването, по-горе изведено от битието на обективното на небитието, за едно битие на обекта да има само дотолкова смисъл, доколкото при това се касае за битие, което нито е екзистенция, нито е наличие, може би значи само дотолкова, доколкото към двете, ако може така да се каже, стъпала на битието, екзистенцията и наличността, следва да се причисли още един вид, трето стъпало. Това битие би трябвало да се придава на всеки предмет като такъв: небитие от същия вид следователно не трябва да му се противопостави; тъй като едно небитие и в този нов смисъл трябва веднага да има за последица пак аналогичните трудности, каквито води със себе си битието в обичаен смисъл и за чието отстраняване преди всичко би трябвало да служи новата концепция. Поради това известно време на мен ми се струваше терминът "квазибитие" напълно допустим израз за това във всеки случай малко необичайно битие с такова естество. Обаче това, до което това название най-напред се отнася, със сигурност би съдържало опасност по отношение на себе си - заедно с вече по-дълго издържалите изпитание означения като "псевдоекзистенция" и "квазитрансценденция" - да даде повод за обърквания. По-важни са впрочем обективните съображения. Ще може ли битие, на което принципно не се противопоставя никакво небитие, изобщо още да се нарече битие? При това битие, което не трябва да бъде нито екзистинеция, нито налично - никъде другаде, доколкото тук може да се прецени, не се намира повод за подобен постулат: дали не трябва да се помисли върху това, също и в нашата работа, да се избегне, където е възможно? Това, което изглежда подбужда към това, е едно наистина със сигурност твърде наблюдавано преживяване: трябва да ми бъде някак "дадено" А, както видяхме, за да мога да схвана неговото небитие. С това обаче постигам, както вече на друго място съм изложил, едно приемане на положително качество: за да 12

13

12 13

"Über Annnahmen", S. 95. А. а. О. S. 105 ff.

отрека, първо трябва да приема битието на А. С това аз наистина вземам отношение по едно до известна степен преддадено битие на А: обаче дори в същността на приемането лежи, че то се насочва към битие, което самò няма нужда да бъде. Така най-сетне следователно би се предложила все пак несъмнено твърде успокояващата перспектива, че онова чудато битие на несъществуващото трябва да се приеме за също така абсурдно, както звучи, стига да не трябваше съществуващото обективно във всички случаи да изисква един съществуващ обект. Междувпрочем това изискване се основава само върху аналогията с отношението на частите към цялото: при това обективното се разглежда като един вид комплекс, принадлежащият обект - като един вид налична част. Това може да бъде в известно отношение съвсем съобразно на нашия поглед - засега по този начин още прекалено незадоволителен - в същността на обективното: никой не отрича, че обаче аналогията е все пак само едно първо временно средство за трудностите и че не би имало никакво право, тя да се приеме и само донякъде строго. Следователно вместо на основата на една съмнителна аналогия да извеждаме от битието на обективното едно битие на неговия обект и за случая, когато онова обективно е обективно на небитие, ще бъде по-добре, ако от фактите, които ни занимават, можем да обясним това, че тази аналогия не важи тъкмо за обективното на небитието, т.е. следователно, че битието на обективното не е по всеобщ начин насочено към битието на своя обект. Това е позиция, която сега, без излишни приказки и сама за себе си говори: ако цялата противоположност на битие и небитие първо е нещо на обективното, а не на обекта, то даже в основанието си е напълно саморазбираемо, че в предмета за себе си не могат да бъдат същностно положени нито битие, нито небитие. Това естествено не значи, че който и да е предмет някога би могъл нито да бъде, нито да не бъде. С това също толкова малко се твърди, че по отношение на природата на всеки един предмет би трябвало да бъде чисто случайно, дали той е или не е: един абсурден предмет като кръглия четириъгълник носи гаранцията на своето небитие във всякакъв смисъл, един идеален предмет - както различието своята неекзистенция в себе си. Обаче навярно би могло този, който би търсил връзка със станалия прочут пример, даден по-горе, да речем, да формулира твърдението, предметът като такъв - без оглед на някоя и друга особеност или на всякога дадената добавка на обективното, навярно би могло да се каже - чистият предмет се намира "отвъд битието и небитието". По-малко привлекателно или също и по-малко претенциозно, поради това, обаче по мое мнение, иначе по-

подходящо, същото това би могло, да речем, и така да се изкаже: предметът е по природа отвъдно съществуващ [auβerseiend], макар че от неговите две битийнообективни [Seinsobejektiven] - неговото битие и неговото небитие - във всеки случай съществува едното. Това, което следователно би могло да се нарече твърдение за – приспособявайки - отвъдното битие [Auβersein] на чистия предмет, сега отстранява окончателно привидността на парадокса, който е дал най-непосредствения повод за установяването на това твърдение. Че, така да се каже, повече за нищо не е необходимо, в един предмет неговото небитие да се схваща като негово битие, това е без друго разбираемо, щом като се е знаело, че, независимо от особеностите, битието както небитието е еднакво външно на предмета. Едно добре дошло допълнение към това сега представя споменатият по-горе принцип за независимостта на така-битието от битието: той ни казва, че онова, което не е външно на предмета по никакъв начин, по-скоро представлява негова истинска същност, налично е в неговото така-битие, присъщо на предмета, бил той да бъде, или да не бъде. Едва сега накрая собствено сме в състояние да видим достатъчно ясно това, което по-горе се изпречваше като предразсъдък в полза на екзистенцията или все пак на битието за всички възможни предмети на позанние. Битието не е именно предпоставката, с която познанието би намерило сякаш тепърва една изходна точка, а то самò е вече такава изходна точка. Нещо тъкмо толкова добро е тогава обаче и небитието. Освен това познанието намира вече в така-битието на всеки един предмет поле за дейност, което има необходимост да се направи напълно достъпно не като първо се отговаря на въпроса за битие или небитие и съвсем не като се отговори утвърдително. § 5. Теория на предмета като психология. Сега вече знаем, колко малко общността на предметите на познанието се представя чрез общността на екзистиращите или даже на съществуващите, и колко малко поради това една вече толкова обща наука за действителното или също и за съществуващото изобщо би могла да се разгледа в крайна сметка в качеството на науката за предмета на познание. При това обаче сега в последния параграф ставаше дума винаги тъкмо само за предметите на познание, като все пак вече поставеният в началото на изложението въпрос трябваше да си вземе бележка от това, че не само познаването, а всяко отсъждане и представяне има своя предмет, но без още веднъж да говорим сега за предметността на извънинтелектуалното

преживяване. Това обхващащо, дори, както вече веднъж мимоходом засегнах, може би направо характеризиращо значението на предметността за психичния живот може сега да се окаже близко до мисълта, че сме се оставили да се водим по-горе от вземане под внимание само на познанието към една лесно предотвратима заблуда, докато все пак с предмета като такъв най-естествено ще е да се занимава онази наука, чието задължение е да разглежда тази предметност, една задача, която според току-що отново засегнатото все пак сега изглежда може да се възложи на психологията. Във всеки случай преди всичко ще трябва да се признае, че сегашният подход на психологията не е изцяло, във всяко отношение против такова схващане. Има даже напр. психология на тона не по-малко от психология на цвета, която именно смята за своя най-важна задача да подреди многообразието от предмети, принадлежащи на въпросната сетивна област и да изследва тяхна друга собствена същност . И е напълно естествено, че науката за психическите факти подлага на изследване и характерните постижения на психичното и особено на интелектуалното. Би била странна една психология на съждението, която не обръща внимание на своята способност, при достатъчно благоприятни обстоятелства сякаш да обхване себе си отвън, в известна степен да овладее действителността. И ако извън действителността има друго още, от което може да се получи знание и от което сме в състояние с помощта на известни интелектуални операции да получим знание, то психологията сигурно не би трябвало да пропусне да се вземе под внимание при някой с тази способност онова извъндействително, на което се отдават постиженията, характеризиращи тази способност. Следователно що се касае до това, предметите на отсъждането, приемането и представянето, също както и тези на чувстването и желанието несъмнено биват приемани в психологията; обаче всеки веднага забелязва, че при това тази наука не взема под внимание предметите, заради самите тях. За практиката както вътре, така и извън научната работа доста често може да бъде наистина съвсем второстепенно това, което е планираното главно следствие, [а главно] това, което почти само per accidens е допълнително получено странично следствие: за древните писмени паметници напр. е със сигурност от полза, че изискванията за интерпретация на текста препращат филолозите толкова често към “фактите”. Въпреки това никой не мисли да обяви класическите писмени паметници от древността за класическа филология, която освен това лесно може да 14

14

Срв. някои най-близки в моите "Bemerkungen über den Farbenkörper und das Mischunggesetz", Zeitschrift für Psychologie und Physiologie der Sinnesorgane, Bd. XXXIII, S. 3ff.

предяви претенции пред най-различни дисциплини, както и фактически заниманието с древните езици е представлявало изходна точка за най-разнообразни по вид научни дела. Аналогично и психологическото изследване би могло да носи плодове за съседни области, особено доколкото те принадлежат към науки, които или са по-малко развити от психологията или още съвсем не са намерили напълно едно формално признание като отделни науки. Че такова действително се случва относно теоретичното разработване на предметите, може би нищо не показва поясно от вече по-горе споменатия пример, при който несъмнено първо е водило изследването на психологическото положение на нещата към това на предметното, на цветното тяло, към цветното пространство . Колко малко би трябвало да остане все пак валидна психологията като истинска наука за предметите, показва позоваването на току-що вече привлечената наука за езика още в едно друго отношение. И тя трябва да борави дори в значенията на думите и на изреченията съвсем задължително с предмети и граматиката е подработила теоретично схващане на предмета действително по напълно основополагащ начин. Така фактически следва да се види, при каква гледна точка не би трябвало да се признае предимство за този предмет [Sache] на психологията: по-скоро се схваща ясно, как тъкмо никоя от двете дисциплини не може да бъде търсената наука за предметите. Би трябвало обаче действително и чудо да стане, ако, след като се е посочила като недостатъчна общността на науките за съществуващото за това, включително науката за общността на действителното, сега все пак да се покаже единството, така да се каже, ненадейно - една от тези науки да обхване общността на предметите. Към това може точно да се добави, с какъв сектор от тази общност психологията може да са занимае единствено и то при благоприятен случай. Психологията може да се интересува само от такива предмети, към които действително е насочено някое психическо събитие; накратко навярно би могло да се каже: само за такива, които биват фактически представени, чиито представи следователно екзистират, които следователно самите най-малкото "екзистират в нашите представи", по-правилно псевдо-екзистират . Затова трябваше да означим по-горе като работа на психологията цветното тяло, а не съвкупността на всички цветове, които действително се срещат във възприятието и фантазията на човека, но и него не със строга точност, тъй като тази общност твърде малко може действително да представлява един континуум, какъвто понякога представлява 15

16

17

15

Срв. a.a. O.S. 11ff. Срв. “Über Annahmen”, S. 271 ff. 17 "Über Gegenstände höherer Ordnung etc.", a.a. O.s. 186f. 16

едно множество от точки, доколкото при това не идват на помощ, да речем, процеси на изменение . Напротив концепцията за цветното пространство се обосновава само върху природата на съответните предмети, следователно съвсем непсихологически, обаче несъмнено предметнотеоретично, и в примера, може би, се усеща съвсем непосредствено, без помощта на особени съображения принципното различие на заетата позиция в единия и в другия случай. Само една мисъл би могла донякъде още да изглежда подходяща да заглади впечатлението за пълно различие, най-малкото да направи по този начин твърде вероятно, че не би могло да има все пак никакъв предмет - тъкмо противоположно, видяно по-точно, по отношение на застъпваното схващане за цветовете, - който да не принадлежи съвсем неизбежно и като предмет на представата и пред форума на психологията. Откъдето и да минем, може да се мисли и така, за да можем да достигнем до това да доставим въпросния предмет за теоретична разработка, все пак трябва първо да сме го схванали, следователно найнапред и да сме го представили: с това обаче той встъпва в редицата на онези псевдоекзистиращи предмети, които и се отнасят до психологията. Следователно, ако аз мисля за нещо бяло, което е ярко, като за нещо, което човешко око някога е видяло или ще види, то това бяло, въпреки това, е представено бяло и никога не би могло да се отнесе към нещо непредставено, що се касае както винаги до съответна теория. Мисълта напомня до известна степен за странно все още не напълно забравения аргумент на "идеалистите", че "esse", макар и да не трябва да бъде точно "percipi", то обаче във всеки случай трябва да бъде "cogitari", поради това, че никой не може да мисли едно "esse" – без да го мисли. И във всеки случай действието на такова съображение трябва да бъде по-скоро противоположно, отколкото съобразно неговото намерение. Ако именно да речем, споменатото ултрабяло веднъж е включено в областта на теоретичните размисли чрез концепция, насочена към това, то би могло от психичното събитие, по този начин новонавлязло в живота, да възникне съвсем нова работа за психологията. Наистина изобщо не е необходимо: едва ли следва да се очаква тъкмо в случая на предходните примери, тъй като и без това вече има изобилие от родствени концепции. Обаче със сигурност следва да насочим внимание към възможността; и ако тя веднъж е действително реализирана, то направо става особено ясно, колко малко, да речем, концепцията за ултрабялото сама вече е психология. Теорията на 18

18

Срв. Е. Мали в третото от настоящите изследвания. Kap. I § 15, Kap. III § 10, Kap. IV § 25.

предмета вече е свършила до известна степен своята работа чрез тази концепция, психологията обаче евентуално тепърва трябва да свърши своята във връзка с това; и тук обаче би било доста странно, да се приеме свършената работа вече за психологическа, поради това, което тепърва следва да се върши. § 6. Теория на познанието като теория на предмета на познание Следователно това, което психологията по никакъв начин не успява да постигне, би могло да следва да се търси с далеч по-добри изгледи, когато се търсят факти, при чиято характеристика се придава на предмета коститутивно участие. Според по-предишното не може да има никакво съмнение, че в познанието са налице факти от този вид. Познанието е съждение, което не е, да речем, просто случайно, а според своята природа, така да се каже, е истинно отвътре навън: обаче истинно е съждение, не наистина доколкото има нещо екзистиращо или и само съществуващ предмет, по-скоро обаче, доколкото то схваща нещо съществуващо като обективно. Че има черни лебеди, не обаче perpetum mobile, и двете са истинни, макар единия път да става дума за един екзистиращ предмет, другия за неекзистиращ: в първия случай съществува тъкмо битието, във втория небитието на въпросния предмет. Истината е винаги свързана с битието на това обективно и се представя чрез него частично. Съждението съвсем не би било истинно, ако въпросното обективно не беше. Съждението също не би било истинно, ако беше било с естество, различно от това, което е, и затова все едно не би се съгласувало с фактите. Съвпаданието на едното субективно и на другото обективно изискване при това може да бъде изцяло случайно: да речем така, ако от фалшиви предпоставки се изведе вярно заключение. Сега такава случайност или външна проявеност наистина е чужда на отношението между познание и познавано: тук се намира в природата на съждението, че то не участвува, така да се каже, покрай следващото да се познае и тази особеност на познанието застава пред форума на психологията като валидността в това, което се познава като очевидност. Обаче очевидното съждение не представлява за себе си факт на познанието: съществено е схващането на обекта, респ. на обективното, при което битието на последното е абсолютно необходимо. В това отношение познаването се оказва напълно еднакво с, така да се каже, per accidens истинно съждение и тъкмо затова вече можеше да се означи познаването като двойнствен факт в началото на настоящото изложение. Който обаче иска да се доближи научно до този двойнствен факт, трябва да се ограничи тогава не до

неговите психологически аспекти, а да вземе под внимание съвсем изрично и втората страна, т.е. съществуващите обективни и обектите, имплицирани в тях, съвсем изрично като едната част на поставената му задача. С това обратно достигаме донякъде до едно гледище относно нашия главен въпрос, което сме изоставили в предишните параграфи с позоваване на това, че предмети са присъщи не само на познанието, а и на погрешните съждения, представи и на напълно извънинтелектуалните психически занимания. Ако сега тъкмо сме достигнали до резултата, че учението за предметите все пак навярно би могло да следва най-естествено да се срещне във взаимовръзка с научното разработване на познанието, то сега се доближаваме до въпроса, дали чрез ограничението върху познаването, респ. изключването на останалите психически събития, не е тъкмо отделена обаче и част от предмета и така да е нарушена общността, от която все пак вероятно не би могло да се откажем при разработването на предмета като такъв. Междувпрочем това разсъждение е необосновано. За да схванем това, трябва преди всичко да се осмисли едно характерно различие, което съществува между психологията и науката за познанието. От само себе си се разбира, че психологията трябва да борави само с действителните психически събития, а не само с просто възможните. Една наука за познанието не трябва да се ограничава от подобни прегради, вече понеже знанието като такова има ценност, така че тук, че нещо не е това, но би могло да бъде, тепърва наистина привлича вниманието върху себе си като пожелание. Следователно тук влизат като предмети на нашето знание не само всички псевдоекзистиращи, значи действително отсъдени, респ. представени предмети, а всички предмети под въпрос, които и са само възможност за предмети на нашето познание. Няма обаче предмет, който да не е най-малкото възможността за предмет на познанието, ако се постави от гледна точка на също така и без това често твърде поучителната фикция, че способността за познание не е от нищо положена в конституцията на субекта и затова фактически никога не би била накърнявана от никога изцяло неуспяващи ограничения от вида на увеличаване на дразнението, различието и др. подобни. При предпоставката за неограничено способна за постижения интелигентност следователно няма непознаваемо, и това, което е познаваемо, също така го има, или, понеже "го има" обаче предимно от съществуващо, обичайно е да се казва, даже специално от екзистиращо, би било по-ясно да кажем: всичко познаваемо е дадено - именно на познанието. И доколкото всички предмети са познаваеми, може да им се припише

даденост без изключение - било то да бъдат или да не бъдат - като един вид найобщо качество. Последствието за отношението на предметите на познанието към предмети на други психически дейности едва ли има нужда да се очертае поотчетливо. Предмети, към които винаги могат да принадлежат и преживявяния, са съвсем неминуемо и предмети на познанието. Този, който следователно се захване да разработва научно предметите, така да се каже, от гледна точка на познанието, няма нужда да се грижи, той би могъл чрез това полагане на задачата да изключи каквато и да е област от общността на предметите. § 7. Теория на предмета като "чиста логика" Там, където става дума за научно разработване на познанието, съответствува на древния произход да мислим най-напред за логиката; и действително едва в най-неотдавнашно време за една нейна главна част, т. нар. чиста или формална логика са се поставили задачи , които с това, което трябва основателно да се изисква за теоретично разработване на предметите като такива, се съгласува по очевиден начин. Изразявал съм своето принципно съгласие с Хусерловото настъпление срещу “психологизма” в логиката вече на други места и по друго време, като съм могъл да получа само мимолетно и също и твърде непълно знание от повърхностни основи на обширните работи на споменатия автор. Днес, след като се надявам да бъдат до известна степен справедливо оценени заслугите на публикацията, за която става дума, чрез обстойно изследване, не само мога да запазя напълно откровен израз за моето съгласие, но то може да се разпростре освен върху много други и върху онези "задачи", и тук това е може би несъответствие само от относително второстопенна важност, ако аз не бих могъл да отнеса тези задачи непосредствено към онази "чиста логика". Заради това на мен ми изглежда меродавно обстоятелството, доколкото виждам, мисълта за логика да не се разделя без насилие от тази за художествено учение в интерес на способността за постижение на нашия интелект, та логиката следователно да остане при всички обстоятелства "практическа дисциплина" , при 19

20

21

22

19

Срв. E.Husserl, "Logische Untersuchungen", 2 Bde. Leipzig und Halle 1900 und 1901. Подчертано се отъждествяват “чиста” и “формална” логика напр. Bd. I., S. 252. 20 Особено Bd. I, 243 ff., също и Bd. II, S. 92 ff. 21 "Über Annahme", S. 196. 22 Нещо близко съм се опитал да изложа в моето съчинение "Über philosophische Wissenschaft und ihre Propädeutik", Wien 1885, срв. особено S. 96 f.

чието разработване може в най-висша степен да се изпълни преходът към това, което при случай съм характеризирал като "теоретично-практическа дисциплина" . Следователно логика, която е "очистена" от всички практически интенции и затова би трябвало да се означи като "чиста логика" , бих могъл поради това по-добре изобщо да не наричам повече логика, по-скоро само да отправя задачите поставени от "чистата логика" към теоретичната дисциплина или към една от теоретичните дисциплини, към които логиката накрая трябва да се завърне като всяка друга практическа дисциплина. Че в този смисъл, да речем, не следва само да се възразява на психологията, за това, както по-горе отново се спомена, аз съм изцяло на едно мнение с автора на "Логически изследвания". Дори, ако аз взема под внимание основното понятие, към което отново и отново се връща тъкмо в своята полемика срещу "психологизма" с намерението да характеризира онази извънпсихологическа област на знанието, то ми е трудно да се освободя от впечатлението, че нашият автор още не напълно е съумял да се осовободи от това, против което той с право се бори със също толкова усърдие. "Чистата логика" трябва да се прави с "понятия", "твърдения", "заключения" и др. подобни. Обаче не са ли най-сетне понятията все пак всъщност по-скоро разработени представи за теоретични цели, обаче тъкмо все пак представи? И ако при "твърдението" [Satz, изречение] се откажем от толкова много натрапващото се граматическо значение на тази дума, както напр. това се е изисквало подчертано от Болцано, то ще може ли тогава да се откажем още и от психическия процес (приемане или съждение), изразяван чрез изречението на граматиката, или по-точно, ако се направи това, какво още ще остане, което може да предяви някакви претенции към името "твърдение"? Тук обаче във всеки случай има все пак още един извънпсихологически смисъл, според който се говори за "твърдение на противоречието", за "твърдение на Карно” и т. н. , едва ли винаги без усещането за една твърде преносна езикова употреба. Напълно липсва, доколкото виждам, един такъв смисъл на думата "заключение"; тъй като се говори също и съвсем естествено за заключение-"то" според Modus darapti, за хипотетично-"то" заключение, то следователно се има предвид не по-малко един 23

24

25

23

А.а.O. S. 98. При еквивалентния термин "формална логика" ми хрумва освен това още спомена за всички пречки, с които под това име са се борили толкова отдавна с право почти само учени и по този начин до голяма степен са се преодолели. Трябва ли в основата на това да лежи едно просто индивидиална особеност? Дали в това не изпъква повече може би и недостатъчната годност на израза "форма", за това, което той трябва да означи, най-малкото да предложи донякъде ясен образ? 25 При това става дума за обективното, срв. "Über Annahmen", S. 197 Anm. 24

интелектуален процес или, да речем, неговия възможен резултат, отколкото с кръвообръщение-"то" - един психологически процес. Поради това би ми се струвало, че по-скоро затъмнявам към субективното , отколкото да изяснявам положението на нещата и чрез указанието за "обективно" заключение и доказателство от противното, ако не трябваше да почерпя убеденост - от цялото съдържание на "Логическите изследвания" и от многото отделни изложения - за това, че въпреки многократните, понякога неизбежни разминавания в детайлите, в най-главното са все пак същите цели, към които нашият автор ме е тласнал в своите математико-философски изследвания с разграничения, възникнали от отчасти действителни, отчасти предполагаеми психологически съображения за съдържание и предмет и още повече тези за обект и обективно . При такива обстоятелства ще бъде благоприятно за тези общи дела, ако аз, вместо да пребивавам при гореспоменатото, може би и без това предимно терминологично обмисляне и тям подобни, по-добре веднага да се опитам накратко да изложа, по какъв начин, по мое мнение, вероятно би следвало да се противопоставим по донякъде достатъчен начин на опасността от “психологизма” - може би все още не напълно отстранена, въпреки отделеното й внимание. 26

27

28

29

§ 8. Теория на предмета като теория на познанието Преди това обаче би следвало да изведа едно изключително близко до ума практическо последствие от по-горе изказаното съмнение за израза "чиста логика". Името на учение за знанието, което не си поставя практически цели, следователно представлява теоретична наука, която отдавна вече няма нужда да бъде изнамирана. И за нея не би могло да се желае нищо по-естествено от означението "теория на познанието" или по накратко "Erkenntnistheorie". И значи искам да говоря вместо за "чиста логика" за "теория на познанието", и се надявам сега да покажа, че предметът на "психологизма" в теорията на познанието веднага пак ще ни заведе обратно към учението за предметите, от което горните забележки биха могли да са ни отдалечили, в известна степен привидно.

26

Logische Untersuchungen Bd II S. 26, също и 94, 101. Срв. пак там предговора към Bd. I, S. V. 28 "Über Gegenstände höherer Ordnung etc.", S. 185ff. 29 "Über Annahmen", S. 150ff. 27

"Психологизмът" като означение за склонност или готовност, естествена или също и обоснована върху определени разсъждения, да атакува решаването на проблеми с преобладаващо психологически средства, не поражда никакъв укор . Вътре в известен проблемен кръг обаче, тъкмо онзи, с който тук трябва да боравим, на думата изобщо не липсва известен отрицателен оттенък: с нея се има предвид накратко тъкмо психологически начин на разглеждане на неправилно място. Тъй като познаването е преживяване, то по принцип положително не бива да пропъдим психологическия начин на обсъждане от теорията на познанието; ще трябва да става дума, и то психологически също и за понятия, твърдения (съждения, респ. приемания), заключения и др подобни. Обаче на познанието противостои познаваното; познанието е, както вече повторно се засяга, двойнствен предмет. На този, който пренебрегне втората страна на този факт - значи тласка теорията на познанието по начин, сякаш в познанието я има само психическата страна – или на този, който иска да насили онази втора страна в гледната точка на психическото събитие, на него не следва да му се спести упрекът в психологизъм. И можем ли донякъде да си изясним, върху какво същински се основава опасността да изпаднем в такъв психологизъм, опасността, на която едва ли има някой, който се е занимавал с познавателно-теоретичните неща, да не е платил своя данък? Онази двойнственост на познаването е достатъчно очебийна, така че едва ли някой би могъл да не я забележи, ако трябваше да се познава само екзистиращото. Обаче вече цялата математика, особено очебийно геометрията, борави, както видяхме, с недействителното; така повторно споменатият предразсъдък в полза на действителното тук вече води към една напълно убедително изглеждаща и все пак в основата толкова удивителна дилема, чието експлициране наистина не може лесно да се осъзнае, която обаче може да се формулира, да речем, по този начин: или в действителност екзистира това, което насочва познанието, или то екзистира все пак най-малкото в "моята представа", накратко "псевдоекзистира". За естествеността на това разграничение може би не се предлага по-красноречиво свидетелство от употребата на думата "идеално", която за модерния езиков усет дори без оглед на цялата история значи толкова много, колкото "помислено" или "просто представено" и поради това изглежда от само себе си трябва да се затвори напълно за всички онези предмети, които не екзистират или навярно дори не могат да екзистират. Това, което извън нас 30

30

За това ми гарантира в най-собствена същина Юбервег-Хайнцовото представяне на фактите, доказало обективност, което включва моето собствено научно дело под общото заглавие "психологизъм" ("Grundriβ der Geschichte der Philosophie", 9 Aufl., 4 Teil, S. 312ff.) В такъв смисъл аз самияг смятам, че трябва да се съглася с тази характеристика, срв. "Über Annahme" S. 196.

екзистира, най-малкото трябва - така се мисли неволно - да екзистира все пак в нас: с това попада пред форума на психологията и тогава най-сетне може да се направи още място на мисълта, дали не може да се разработи "психологически" също и познаването на екзистиращото и с това познаване - самата действителност. И сега може да се проследи самият онзи предразсъдък за действителното още една крачка назад, като се покаже истината, от която може да е възникнал. Би било със сигурност погрешно да смятаме, че всяко познание трябва да се отнася към екзистенция или към нещо екзистиращо: обаче не е ли вярно, че накрая всяко познание като такова трябва да борави с нещо съществуващо? Съществуващото, "фактът", без който никое познание не би трябвало да се смята за познание, е схванатото чрез въпросния акт на познание обективно, на което се придава битие, по-точно наличност, било то позитивно или негативно, било то битие, или така-битие. Дали би било прекалено да се осмелим да предположим, че фактичността, неминуемо придавана от всяко познание на неговото обективно, е изпитала един вид пренасяне върху обекта, и без това почти единствено разглеждан от теорията, за да се преувеличи тогава всичко противостоящо на познанието още, да речем, като негласното изискване за действителност? Тук въпросът трябва да остане неразрешен: не психологията на психологизма е нашата задача. Доколкото обаче се намира извън всякакво съмнение, че психологизмът се завръща в теорията на познанието навсякъде върху пренебрегване или недооценяване на предметната страна на познавателния факт, думата "предмет" взета в своя най-широк смисъл, в който обхваща в себе си и този на обективното. Попада под властта на психологизма този, който не е разбрал значението и своеобразието на обективното, който вследствие на това търси битието, принадлежно на всяко познание, в обекта, оттук не оценява достатъчно възможността на небитието и така-битието и даже вече изцяло смята, че трябва да завари във всяко съществуващо нещо действително. И този, който иска да се запази свободен от това, наистина положително няма нужда да си поставя задачата, грижливо да държи, да речем, целия психологизъм далече от теорията на познанието: по-скоро психологията на познанието трябва да представлява винаги интегрираща част от теорията на познанието; той ще трябва само да се пази, в теорията на познанието да приеме за психология това, което тъкмо е и трябва да си остане теория на предмета. Ако така ни се представи теорията на предмета на познание, или накратко теорията на предмета, като налична интегрираща част на теорията на

познанието , то с това би могло лесно да се намери и отговорът на изходния въпрос на настоящото изложение. Същинското място за изследването на предметите като такива, тогава бихме могли да кажем така, е теорията на познанието. И фактически това е резултат, при който би могло да се спре със сигурност без значителна вреда за теорията на предмета. Теорията на познанието ще става и ще остане толкова по-сигурна, колкото по-ясно осъзнае своите задачи на една фундаментална част за учението на следващото да се познае, на "даденото", в по-горе употребения смисъл на думата, значи за предметите в тяхната всеобщност, и познавателно-теоретичните интереси ще подготвят пътя на предметно-теоретичните положително доста често по най-естествен начин. Въпреки това, ако правилно разбирам, ще трябва да се отиде крачка по-далече, иска ли се да се вземат предвид действително изискванията, които е компетентна да издигне една теория на предметите благодарение на своето своебразие. 31

Превод от немски: Васил Пенчев

Алексиус Майнонг

ОТНОСНО ТЕОРИЯ НА ПРЕДМЕТА § 9. Теория на предмета собствено като наука Към това вече собствено насочва положението на другата наука, която трябва да се категоризира тъкмо от страната на теорията на познанието като фундаментален дял в теорията на познанието: психологията. Не може да има, което сме приели за саморазбираемо, никаква теория на познанието, която да не се занимава с актовете на познаването и поради това да не бъде и психология на познаването. Обаче никой не би могъл да подържа като достатъчно характерно поставянето на психологията в системата на науките чрез нейното значение за теорията на познанието, никой няма да иска да види в психологията нищо повече от част от теорията на познанието. Ще трябва ли да се задоволим при теорията на предмета с една напълно аналогична характеристика? Дали е, да речем, същностно за интереса към предметите, сякаш да се мине през интереса към познанието? 31

Най-ново съгласуващо се: A. Höfler. "Zur gegenwartigen Naturphilosophie" in Heft 2 der "Abhandlungen zur Didaktik und Philosophie der Naturwissenschaft" herausg. von F. Poske, A. Höfler und E. Grinmsehl, Berlin 1904, S. 151 (91 der Sonderausgabe).

Почти всеки, който се е занимавал малко по-отблизо с проблемите на теорията на предмета, има напълно достатъчно преки наблюдения, че това не е така. По-малко пряко, обаче не по-малко ясно сведение дава обмислянето, доколко после, да речем, всеки предметнотеоретичен детайл, към който вече е водило съответното изследване и в далеч още по-грамадна степен ще води в бъдеще, следва да прави проблемите на теорията на познанието полезни. Може да се оцени, както и по-горе се е случвало, и също освен това предостатъчно се оценява основополагащото значение на известни предметнотеоретични резултати, да речем, в дела от познавателнотеоретичния психологизъм и независимо от това се признава, че теорията на предмета поставя и задачи, в чието решаване се навлиза преди всичко само поради интереса, придаван им заради тях самите. Особено ясно става това при предпоставката, която във всеки случай сама по себе си може да е тясно свързана с някои неясноти, ала за които не се боя, че ще сгреша в най-главното. По-горе съм посочил факта, че за математиката никога не е можело да се открие съвсем естествено място в системата на науките. Ако не греша, това би имало своята най-главна основа във факта, че понятието за теория на предмета още не е построено; математиката обаче същностно е къс теория на предмета. Казах "същностно" и бих искал да съм оставил подчертано отворена - с това, което имах предвид с току-що засегнатите неясноти възможността за една вече някак съвсем характерна диференциация на математическите интереси. Независимо от тези неща ми се струва съвсем очевидно, че вътрешни и външни моменти са осигурили на математиката в нейната област предимството, да постигне това, което за общата област на предметите си поставя за задача да изведе теорията на предмета, или трябва да се взема под внимание навярно само като наистина недостижим идеал. Ако обаче следователно това има своята правда, то е напълно очевидно, колко малко предметнотеоретични интереси още са познавателнотеоретични интереси, щом за тях се държи сметка донякъде навътре в специализираното. От изложеното извеждам заключението, че теорията на предмета има в края на краищата претенция за полагането на една самостоятелна дисциплина и по отношение на теорията на познанието и следователно - на една самостоятелна наука. Тъй като тази претенция не може да се предяви за нещо готово, а напротив за нещо с едва първите наченки на действително, то лежи в напредналото развитие на една част на това преди всичко повече изисквано, отколкото проявяващо се цяло 32

32

Срв. като начало на съответни констатирания E. Мали в номер III на тези изследвания, Einl. § 2, Kap. VII § 40f.

външно препятствие, което следва да се прецени като почти незначително, за признаването на претенцията, за която става дума. Лесно би могло един математик да почувствува като не съвсем незначителна дързост, ако трябваше да признае, че "собствено" е теоретик на предмета. Обаче и за физика или химика никой няма да изисква, че той трябва да се приеме за метафизик, първо, защото няма да се характеризира или дори няма да може да се назове една вече налична наука като една [наука], засега само възнамерявана, после обаче, защото една относително всеобща наука като такава може, дори трябва, да си поставя цели, които са чужди на относително специализираното. Тази втора точка донякъде се затъмнява в отношението на математиката към теорията на предмета чрез това, че в областта на последната математиката не представлява една, а поне, единствената по рода си позната и призната специална наука. Чрез това на теорията на предмета се предоставя на първо време една двойнствена задача, може би твърде неравномерна задача в своите части, от една страна, тази на наука с най-голяма общност, респ. обхватност, от друга страна, тази, да застане до известна степен на мястото на всички съответни специални науки, на които досега не се е полагало частна трактовка. Принуждението, лежащо в това, в случай на нужда да слиза към и да се изкачва от относително специална област, после неизбежно отново затъмнява характера на всеобща наука, и включването на математиката в областта на теорията на предмета тогава изглежда лесно може да застраши своебразието и собственото право на първата. Обаче такива външни моменти и случайности не трябва да се изпречват на пътя на вникването във вътрешната взаимообвързаност, доколкото такава е налична. В най-добрия случай може би ще се вземе предвид във всеки случай не съвсем простото положение на нещата, ако, да речем, се каже: математиката със сигурност не е теория на предмета, а както и преди една наука за себе си; обаче нейните предмети лежат в обхвата на това, което трябва да разработи в неговата тоталност и от нейна страна, на собствено основание теорията на предмета. § 10. Предметнотеоретичното в други науки. Обща и специална теория на предмета Наукоучението може да заеме едно двойнствено гледище по отношение на предмета, с който то трябва да борави, който е по отношение на различните науки винаги според условията. Положително се получава най-естественото, ако може да се приеме за принципа на всички фактически науки: първо фактите, после

теорията. Първо трябва да са дадени тъкмо всякаквите науки: после може да се предяви необходимостта да се навлезе малко по-отблизо в тяхната същност и взаимно отношение. Обаче науката е - поне отчасти - и резултатът от предварително обмислено действие: в служба на такава предварителна обмисленост наукоучението може да говори и за науки, които още ги няма, но трябва да ги има и може да се окаже отпратено към това да прецизира понятието и задачите на такива науки точно толкова добре, колкото е възможно за подобни предшествуващи. Също и ние сме се оказали в предхождащото тласнати чрез интереса за предметите към съображения, които принадлежат на наукоучението. При това последното е задължено да функционира по втория от току-що приведените начини: теорията на предмета, която ние трябваше да гарантираме собствено като наука, е според главното наука, която, още повече отколкото особена дисциплина, изрично призната на свое собствено основание, засега все едно още изобщо не съществува. Сега обаче това по никакъв начин не следва да се разбира като че ли досегашната теория на предмета се е задвижвала не толкова от работата, колкото от името. И ако може и да се проследят по-точно, вероятно най-поврхностно многобройните и тесни връзки по досега отъпквания път на мисълта, то това може да бъде истински едва по времето, когато новата изисквана наука донякъде сама ще се е легитимирала чрез това, което тя може да предложи, то не би трябвало все пак да бъде неблагоприятно за тук опитаното от мене навлизане в една нова наука, най-малкото при всички позовавания на нея да не се позволи да отсъства, че чрез същата би могло да се вземат предвид само потребности, отдавна почувствани и достигнали вече по най-различни начини и до един известен, при осъзнато разработване най-разпрострян израз, само може би интереси, често останали непризнати според своята собствена цел. Фактически смятам, че няма нужда истински от особени исторически издирвания, за да се признае, че макар теорията на предмета досега наистина вероятно още да не е "експлицитна", толкова по-често обаче е била задвижвана "имплицитно”, при което трябва да се добави още това, че има - поне за практиката - в импликацията степени, които могат да позволят да се изяви направо, а не като нещо неопределено, преходът към фактическото положение на експлицитното. Който иска да проследи такива преходи и зачатъци на това, ще трябва да вземе под внимание, че ние сме се отнесли предметнотеоретичните интереси, така да се каже, на две различни места: при въпроси, които засягат известна специализирана област на предмета за себе си, и при въпроси, които засягат общата област на предмета. В

този смисъл можем - и би било и само за разбирането в момента - да разграничим специална и обща теория на предмета. Сега по-горе вече се обърна внимание на това, че специализирана, в известен смисъл най-специализирана теория на предмета е намерила в математиката най-бляскавата репрезентация, която само може да се желае. Този блясък отдавна е водил към стремежа да се направят достъпни и други области на знанието, аз бих казал дори направо - области на предмета, чрез "more mathematico" начин на разглеждане, и едва ли ще се допусне значителна грешка, ако се прибави: винаги, когато се предприемат такива опити, едновременно също така се е опитвало да се доведе специалната теория на предмета в извънматематическа област. Наистина при това не трябва да се взема предвид, да речем, всяко приложение на математически методи: ако търговецът или инженерът изчислява, то той има толкова малко общо с теорията на предмета, колкото с всяка друга теория. Обаче известни предметни предпоставки лежат естествено в основата и на всяко такова практическо приложение, и следователно то не е принципно различно от случая, когато приложението произлиза от теоретичен интерес. При това природата на тези предпоставки може напълно да отстъпи на заден план спрямо тази на завладялата цялото внимание техника на изчисление, както осветлява примерът с теорията на вероятностите или също така с теорията на грешките, естествената принадлежност на които към логиката, респ. психологията и днес още не се признава или дори няма да бъде призната по никакъв начин от всеки. Природата на тези предпоставки сега може да постави въпросните операции на изчисление възможно най-пряко в служба на теорията на предмета, както лесно може да се види с примера на комбинаториката. Както аритметиката, така междувременно и геометрията изглежда с готовност протягат ръка над своите тесни граници към предметнотеоретични констатации. Ако се разгледат, както при първата числовите величини, така и при втората пространствените величини като собствено принадлежащите им области, това е вече всичко, което извънматематически се представя като така обичайния за всеки преход от геометричния начин на разглеждане на пространството към времето, едновременно обаче предметнотеоретично, понеже не е свързано с така наречената реалност, поточно с действителната екзистенция, на времето. Разбира се, че аналогичното на форономията [Phoronomie] важи в далеч още по-висока степен: и има основание, което ми се струва, че едва ли А. Хьофлер отхвърля, ако той ангажира наред с пространството и времето още и напрежението като “третия основен феномен на

механиката” , следователно да се характеризира едно по-нататъшно направление, по което тази наука без ущърб за своя по природа емпиричен характер чрез възможно най-далече отиващо априорно разрботване на нейния обект пресреща интересите на теорията на предмета. Още по-ясно става това относно схващането на геометричния начин на разглеждане там, където съумеем само отчасти да постигнем собствения вид на включената област. В това отошение усилията на модерната психология, които да подредят принадлежащите на различни сетива “предмети на усещането” и да схванат тяхното многообразие, където е възможно, чрез пространствено изображение, са особено поучителни; и ако и даже там, където тези усилия са изваждали на бял свят най-осезателните резултати - при светлинните възприятия, наименованието “цветна геометрия” заключава в себе си една далеч не найзаслужена похвала, то обаче тъкмо в това излиза наяве по особено очевиден начин далеч повече предметно-теоретичният, отколкото психологическият характер на съответните изследвания. Да се надяваме, че не е прекалено лично, ако на това място съобщя, че за да ми напреднат отначало усилията, докато погрешно се приемаха изключително за психологически, малко от същността на предметнотеретичните поставяния на въпроси в цялата им всеобщност се погълна в изясняването на тези неща. Това, което именно съм означил като разпространяване на математическия начин на разглеждане над нейната най-тясна област, има характера на инстинктивно, несъзнавано в сравнение със стремежи, насочени съвсем изрично към разширяване на онази област и възможно най-голямото обобщаване на поставянията на въпросите, които са станали валидни вече под името обща теория на функциите, известна обаче в означения като “учение за протяжностите”, “учение за многообразията”, както и под твърде погрешно тълкуваната модна дума “метаматематика”. Разгледано от тази меродавна за нас на това място гледна точка, съответните високозначими изследвания представят прехода от специалната към общата теория на предмета. Подобно положение може в известно отношение да съотвествува на старанията и резултатите, освен това интендирани толкова напълно различно, които е обичайно да се обхващат заедно под общото име 33

34

35

33

А. Höfler, “Zur gegenwärtigen Naturphilosophie”, S. 84 (24 der Sonderausgabe), Anm. 23, auch S. 164 (104). Учението за измеренията, към което се препраща – а.а.О.S. 147 (87) - може би също заслужава да се приведе в настоящата връзка. 34 За мен един твърде изясняващ термин на Witasek (срв. неговите “Grundlagen der allgemeinen Ästhetik”, Leipzig 1904, S. 36 ff.). 35 Срв. моите “Bemerkungen über den psychologischen Farbenkörper etc.” a.a.O.S. 5ff.

“математическа логика”. Напротив, въпреки философско-историческото знание на нашето време засега едва приблизително оценимото в ценностни съждения и подбуди, които (нематематическата) логика, теория на познанието и метафизика от Аристотел чак до настоящето са допринасяли към изследването на тук интересващите ни сфери от интереси, навярно ще е от първостепенна полза за общата теория на предмета. Именно това важи обаче и за езиковата наука, особено граматиката, чието значение наистина не се е пренебрегвало нито от старата, нито от новата логика, като едва ли може да се оцени справедливо, преди да се е разбрало в същността на значение на дума, респ. на твърдение обект, респ. обективно. Така напълно различни се намират нещата и в цялост, обаче се усеща да се твърди от опита, че общата теория на предмета трябва да се научи по подобен начин от граматиката, както специалната теория на предмета може и трябва да учи от математиката. Както представи този бърз поглед наоколо въпреки неговата повърхностност, теорията на предмета не е насочена във всички неща по начало към предстояща да се извърши работа. Преди това до голяма степен би могъл да възникне въпросът дали тук опитаното встъпление към една “теоря на предмета” трябва да значи нещо повече от ново име за стара вещ. И тогава лесно може да се окаже, че за предстоящата да се извърши изследователска работа би могло да е доста безразлично, дали ще се предприеме от математик, физик, логик или теоретик на предмета. Като в този последен обрат лежи погрешно разбиране, с което изрично се сблъскахме в началото на това изложение. Със сигурност е безразлично, кой решава теоретичен проблем и под какво име го прави. Ако трябва и да сполучи да се наложи признанието на теорията на предмета като особена дисциплина, то ще бъдем винаги благодарни както следва: на математици, както на физици, на изследователи на езика, както на представители на коя да е друга наука за енергичното подпомагане на предметнотеоретичните интереси и това също и тогава, когато те не са преставали да имат предвид при това основанието на тяхната собствена наука. Напротив, трябваше мнозина - при което без повечето съответни работи да бъдат от най-голяма важност толкова често както останалите да имат една възможно най-ясна представа за природата на следващите да се решат задачи: усилването на стари, добавянето на нови плодотворни поставяния на въпроси е едно естествено следствие. Вече обстоятелството, че тъкмо съпоставени заедно, изглеждащите толкова разнородни проблеми и стремежи се представят от 36

36

Срв. “Über Annahmen”, особено S. 19 ff., 175 ff.

от гледната точка на теорията на предмета като взаимопринадлежни, гарнтира ценността на тази гледна точка § 11. Философия и теория на предмета

Ако трябва да се надявам, че достатъчно съм показал собственото основание на теорията на предмета спрямо останалите науки, то може би сега е времето да обърна известно внимание и на нейното отношение към тези останали науки, с други думи, да определя мястото на теорията на предмета в системата на науките. Трудностите, с които трябва при това да се примирим, особено ако сме се старали да изходим от донякъде задоволителни дефиниции на въпросните науки, по никакъв начин не следва да се поставят изключително за сметка на теорията на предмета или също на тук застъпваната “идея”. Тъй като в най-различните науки все още може да се узнае, колко малко те могат да нарушат растежа и процъфтяването с обстоятелството, че за тях досега не се е искало да се намери една във всяко отношение свободна от възражения дефиниция. По никакъв начин не извеждам от това следствието, че не трябва да се продължават усилията, насочени към получаване на такива дефиниции, а че наистина не трябва да се оставя неизползвано досега постигнатото несъвършено, обаче заедно с това може да се опита следователно и поне веднъж, колко далеч може да се помогне на основата на известни конкретни познания вече и без формално издържана дефиниция.

На такова основополагане не е никак трудно да попадне в частност всеки, който по някакъв начин се намира по-близо до онази наука, чиято общност се обхваща под името “философия” , също и в теорията на предмета да разпознае една такава наука. Теорията на предмета и е следователно философска дисциплина и въпросът може да бъде още само за нейното положение спрямо останалите “философски дисциплини”. Ала на неговия отговор вече съм посветил по-голямата част от предходното изложение. Изведе се как и защо теорията на предмета не е нито психология, нито логика. И че тя е самостоятелна от теорията на познанието, смятам, че мога да покажа; обаче бих искал, както вече намекнах, да дам по-малка тежест на този резултат. Че не може да се движи теорията на познанието, без да се движи и теорията на предмета или поне без да се използват най-важните констатации на теорията на предмета, ми се струва във всеки случай извън съмнение и затова бих искал накрая да бъде едно несъществено несъгласие, в случай че някой сметне, че самите онези констатации биха били или би следвало да бъдат предприети собствено, така да се каже, само в името на теорията на познанието. Много по-важно за позицията на теорията на предмета ми изглежда напротив “отношението на наредба” към една друга съседна наука, за която също вече повторно стана дума в предшестувващото: имам предвид метафизиката, под чието име историята на философията фактически е нанесла много от найзначимите предметнотеоретични изказвания. И този, който би искал да разгледа теорията на предмета като част от теорията на познанието в смисъла на тъкмо като относително случайно обозначен, макар и не одобрен възглед, не би се отървал чрез това от този въпрос за границата: теорията на предмета именно тогава би се причислила към областта, или би представлявала най-после тъкмо даже областта, що се отнася до която (или които) теорията на познанието и метафизиката, както е известно досега не могат да имат съгласие. За съжаление обаче именно при метафизиката не следва да се постигне споразумение без всяко позоваване на дефинитивни определения. В този смисъл не трябва да оставя съвсем неспоменато поне пристигналото тук по време на записките на настоящите изследвания предложение на А. Хьофлер, който поставяйки в основата една остроумна концепция на Й. Бройер се застъпва за това 37

38

39

37

По-точно върху това и моето изложение “Über philosophische Wissenschaft und ihre Propädentik”, Каp. I. Срв. най-новото Höfler, “Zur gegenwärtigen Naturphilosophie”, a.a.O.S. 123 (63) ff. 38 Срв. също и Höfler a.a.O.S. 151 (91). 39 Съобщено в приложение I към Хьофлеровия повторно споменаван ръкопис “Zur gegenwärtigen Naturphilosophie”.

да се характеризира метафизиката като науката за “метафеноменалното” . Основанието, поради което не съм в състояние да се съглася с това предложение, е по същество същото, поради което от години не мога да се реша повече, “феномените” на светлината, на звука и пр. да приема за това, с което физикът трябва да работи, или също и “психичните феномени” за това, с което трябва да работи психологът. Феномените като такива са във всеки случай твърде важен вид псевдоекзистиращи предмети. Това, което в случая на псевдоекзистенция действително екзистира, са винаги само съдържателно определени представи: представите обаче не са - да говорим заради простота само за физиката, както тъкмо и самият Хьофлер е показал чрез особено убедителни аргументи - никога обекти на изследване на последната. Сега наистина феноменът не е феноменалното, явлението не е явяващото се, доколкото под последното се има предвид нещо, което се узнава от явлението, неговата екзистенция следователно може да се заключи някак от факта на явлението. Че едно такова явявящо се е това, към което навеждат напр. физическите интереси, не бих искал и аз да повтарям изцяло. Обаче не мога да пропусна, както би трябвало да е възможно, да изключа същото това “феноменално” от обхвата на метафизичната проблематика, каквато е да речем за началото и края на това явяващо се. Тъй като не мога да си позволя твърде обширно отклонение от главната тема на тази студия, както изисква важността на мислите, преложени от фон Бройер и Хьофлер, за донякъде съответна оценка, то засега мога да се задоволя с тези няколко загатвания, за да мотивирам, защо ми се струва все още както и преди за най-подходящо да положа главната тежест при характеристиката на метафизиката върху момента на максимално възможната всеобщност в смисъла на възможно най-обхващащ обсег на валидност за нейните констатации. Метафизиката не е нито физика, нито физическа, нито психическа биология, поскоро тя обхваща заедно неорганичното, както органичното и психическото в своята област на изследване, за да издири това, което има валидност за общността на попадащото в тези така различни области. Естествено тъкмо по отношение на това определение заради акцента, който трябва да положи върху всеобщността, става особено силно осезаема потребността да се изчисти отношението между метафизика и теория на предмета, след като особената широта на принадлежащите й области и при последната е привлякло нашето внимание върху себе си. Обаче 40

41

42

40

А. а. О. S. 154 (94) ff. Срв. “Zur gegenwärtigen Naturphilosophie”, особено S. 131 (71) ff. 42 “Über philosophische Wissenschaft etc.” S. 7. 41

може би тъкмо вземането под внимание и на теорията на предмета ни води към една гледна точка, която ни позволява, горната характеристика на метафизиката да допълним още и благодарение на това да се преоделее известно съмнение, на която тя би могла да бъде изложена. Впрочем при това мога да се върна назад към вече казаното и що се касае до това да се изкажа накратко. Ако нищо, което не би било нито психическо, нито физическо, не екзистира, както ние наистина трябва да вярваме, в света, то метафизиката е, доколкото е насочена както към психическото, така и към физическото, със сигурност наука за общността на действителното. В това отношение тогава напр. естествено е метафизическа и основната теза на монизма, която твърди същностна еднаквост на физическото и психическото, и не по-малко тази на дуализма – за същностното им различие. Обаче този, който познава две неща като еднакви или различни, познава наистина нещо по отношение на тях: неговото познание засяга обаче и равенството, респ. различието, и равенството е самò толкова малко пак нещо, както различието; и двете се намират извън разграничението между физическо и психическо, понеже са извън реалното. Има тъкмо и знание на недействителното: и ако могат задачите на метафизиката да се схванат по свой начин още толкова всеобщо, то има още по-всеобща постановка на въпроса от тази на метафизиката, а именно такава, за която повече не представлява ограничение онази за метафизиката същностна насоченост към действителното. От този вид обаче са тъкмо постановките на въпроса от теорията на предмета. Обаче, така навярно преди всичко се пита, не е ли насилствено, или наймалкото все пак произволно, принципно да се изключат всички идеални предмети от обхвата на проучване на метафизиката? На това най-напред бих отговорил, че те даже във всеки смисъл не бива да бъдат изключени по никакъв начин: със сигурност би било на зле за нашите метафизични интереси, ако в метафизиката – примерът с монизма и дуализма именно първо показа – не би трябвало да стане дума за еднаквостта и различието, както и ако в която – за причина, цел, единство, непрекъснатост и много други предмети, които са изцяло или отчасти с идеална природа. Обаче от многото от подобен вид и вече, да речем, става дума за физиката, никога няма такъв, който все пак би могъл да се причисли към предметите на физическото изследване. Значи, във всеки случай се има предвид с напълно определено основание, ако става дума за ограничение на областта на

43

43

“Über Gegenstände höherer Ordnung etc.” S. 198 f.

метафизиката, действителното. Такова основание обаче предпоставя, мисля ли сега преди всичко истински, че това ограничение изцяло е според духа, в който метафизиката в старо и ново време винаги се движи, същевременно съответствувайки на повторно споменаваното естествено предимство на интересите за действителното. Че “онтология”, “учение за категориите” и каквото друго с повече или по-малко единодушие после още метафизиката постоянно е прибавяла, [че] от време на време е давала ход и на интереси, които се простират извън границите на действителното, само показва доброто основание и неотклонимостта и на тези интереси, без да оставя обаче, доколкото аз виждам, никакво съмнение в това, че основната интенция на цялата метафизика все пак по всяко време е била насочена към обхващането на “света” в собствен, естествен смисъл, т.е. светът на действителното, даже тогава, когато това обхващане изглежда дава като резлутат, че няма съвсем никакво право за следващото да се обхване под името действително. Ала ако не биваше да убеди всеки и тук изказаният възглед за собствения характер на досегашната метафизика, вероятно наистина може да се окаже исторически погрешен, грешката би засягала винаги само определянето на понятието сякаш “de lege lata” и би отсрочила неопределено още обмислянето “de lege ferenda” . При тази предпоставка по-горе внушеното за характеристика на метафизиката би било предложение за дефиниция: името “метафизика” да се ограничи до всеобща наука за действителното, би било тъкмо еднакво желателно в интерес на по-ясното поставяне на задачите за тази наука, както в интерес на по-отчетливото отграничаване на същата от теорията на предмета. Само че тук сега следва да се изчисти още един пункт по отншение на последното. Ако метафизката е всеобща наука за действителното, искаме ли да й противопоставим теорията на предмета като всеобща наука за недействителното? Това очевидно би стеснило: защо трябваше да бъдат изключени действителните предмети от учението за предмета като такъв? Или би било по-адекватно, теорията на предмета да се характеризира като учение за съществуващото, думата “съществувам” [“bestehen’], взета до известна степен в противоположност на “екзистирам” [“existieren”] , при което би трябвало да се предпостави, че наистина всичко екзистиращо и съществува, обаче не всичко съществуващо (напр. различието) екзистира. Тук също не би следвало да се обхване общата област, която, както видяхме, се подчинява на теорията на предмета: несъществуващото, 44

45

44 45

Breuer bei Höfler a.a.O.S. 189 (129). “Über Gegenstände höherer Ordnung etc.”, S. 186.

абсурдното, към което естественият интерес е насочен съвсем сигурно само в доста незначителна степен, би било изключено и това също предлага на интелектуалното схващане по-малко уязвими места , обаче накрая все пак приналежи и към “даденото”, така че теорията на предмета не може да го игнорира по никакъв начин. На такъв недостатък би могло да се противопоставим просто чрез твърдението, че теорията на предмета се занимава с даденото напълно без оглед на неговото битие, като тя е обмисляла само познанието на неговото така-битие. И във всеки случай, това, което би трябвало да забрани да се остане при това опредление, е вече, така да се каже, предметнотеоретична съкровена природа. Ако се искаше именно теорията на предмета да направи безучастнността към битието основния принцип, то тя трябваше да се надява на това да бъде наука и също познанието на така-битието би било следователно изключено. Тъй като за познанието не е, както знаем, непременно необходимо неговият предмет да е: обаче съществуващо [seiende] обективно трябва да има всяко познание и ако теорията на предмета се занимава с едно така-битие, на което даже повече не съотвествува битие, то тя би трябвало, вън от тук следващата да премине ситуация на изключение, доколкото повече няма изискване за това, да важи за теория. Сега наистина все още може приницпът да се формулира така: теорията на предмета пренебрегва битието само при своите обекти, обаче не при (известно) обективно. Защо обаче такава непропорционалност? И после, или може би преди всичко: дали този или онзи предмет на природата е абсурден, дали той съществува [bestehen] или също може да екзистира напълно, това са въпроси, от които теорията на предмета се интересува фактически, и най-после обаче въпроси за битието. Накратко следователно: и ограничването до така-битието не може навярно да доведе в съзвучие със същността на теорията на предмета. Би трябвало сега обаче все пак да дадем да помогне тук доста просто средство: методологична гледна точка, една такава, каквато сме се опитали да споменем при характеристиката за науки по-преди с повече, отколкото с по-малко от необходимото усърдие. Има, както е известно, познания, които имат своята легитимация в естеството, в така-битието на своите обекти, респ. обективно – други, напротив, при които случаят не е този . Първите отдавна се наричат априорни, вторите – емпирични и ако от време на време и днес още се среща да се отрича това различие, то това не трябва да означава за самото това различие 46

47

46 47

Срв. Е. Мали в N 3 от тези изследвания, Кап. I § 5 f. “Über Annahmen”, S. 193 f.

повече, отколкото има значение различието на цветове, когато слепият за цветовте не ги заелязва, само че слепотата за цветовете психологически е много поинтересна. Ако сега се вземе това различие на помощ, то се постига, както ми изглежда, задоволителна диференциация на двете дисциплини без ни най-малко затруднение. Това, което може да се познае именно от природата на един предмет, следователно а priori, по отношение на този предмет, принадлежи на теорията на предмета. При това най-напред се касае за така-битието на “даденото”, обаче и за неговото битие, доколкото то е познаваемо от така битието. Това, което, напротив, трябва да представи само а posteriori, принадлежи, предпоставяйки достатъчна всеобщност, към метафизиката, че при това кръгът на действителното, доколкото въпросните познания са с утвърдително естество, не се прекрачва, за това се грижи апостериорният характер на тези позанния. Тогава съвсем просто има две найвсеобщи науки, едната априорна, която се отнася до цялото дадено, и една апостериорна, която привлича в изследване толкова много от даденото, тъкмо колкото може да вземе под внимание за емпирично познание, а именно общата действителност: тази последната наука е метафизиката, онази първата – теорията на предмета. Това, което в това определение навярно на първо място прави впечатление, е, че в него метафизиката се явява емпирична наука, като обаче недостигът от достатъчно емпирия е тъкмо онова, за което старата, както и новата метафизика винаги е упреквана на първо място от предствителите на отделните науки. Не бих искал никой, който заслужава такъв упрек, да го защитавам и се надявам чрез горното да съм направил макар и малко, щото тъкмо още в дефиницията на метафизиката се бях постарал да държа сметка за основателните изисквания на емпирията към нея. В разположение на това, което е науката за действителността, независимо дали специална или обща, най-сетне не се намира друг източник на познание освен опита. Най-сетне, т.е. не всичко трябва да се опита пряко, може да се заключи от опитаното за неопитаното, евентуално и за неопитваемото. Обаче това, което има емпирията за незаменимо основополагане, остава самото винаги емпиричното и различно toto coelo от познавателнотеоретичния общ характер на априорното. В този смисъл няма никакво друго знание за екзистиращо освен опитно знание: ако метафизиката не разполага с опити, които биха потрябвали за полагания на характерната за нея всеобщност, тогава няма никаква метафизика, поне никаква научна и за която единствено тук става дума. И дори вече изрично се посочи, че за настоящите полагания може да остане напълно извън внимание, в каква степен стремежът за

научна метфизика е могъл да се превърне във факт. Това е само привиден, следващ да се отстрани чрез кратко обсъждане парадокс, ако твърдя: колкото и метафизично знание да ни е достъпно, то това знание в крайна сметка не може да бъде друго освен емпирично знание. Ала ако на това обаче се противопостави фактът, че с думата “метафизика” са се наричали толкова често и научни стремежи, може би и постижения, то се забравя, че сега заставаме зад становището на – sit venia verbo – “definitio ferenda”. Че двете области на знание, за чието чисто разделение тъкмо сега трябва да работя, далеч не винаги чисто са се разделяли - това ми е естествено добре известно. Че обаче разграничението, в случай че трябва да бъде постигнато от мен, не би могло да бъде напълно без стойност, за което на това място може да свидетелствува само онтологическият аргумент, който или поне неговите аналогии и днес още не всеки е надраснал: това е тъкмо опит да се разреши само априорно един метафизичен въпрос, той да се разработи на основата на чисто предметно теоретичен въпрос; с това аргументът и нему подобни е поставен на мястото си. Че чрез това разделяне, всички гранични трудности между метафизика и теория на предмета трябва да се ликвидират, е невероятно. Обаче би било също и несправедливо, да изискваме тъкмо в този случай това, което не се е постигало и приблизително още в нито един случай между гранични науки. По-важен е един упрек специално от гледището на теорията на предмета. Тя се третира най-сетне направо като всеобща наука, като ние обаче по-горе имахме повод да разграничим съвсем изрично една от друга общата и специалната теория на предмета. Тук обаче съществува едно несъвършенство, което по практически причини не може да се отстрани на първо време, т.е. при настоящото състояние на нашите знания в предметноторетичните дела. Че се различава и от математиката, доколкото тя е специална теория на предмета – техният [т.е. на специалните теории на предмета] брой би могъл да се пренебрегне, доколкото понастощем едва ли следва да се определи друга специална наука за предмета, - е ясно. Обаче тези области са ни поне понастоящем още толкова непълно известни, че засега не съществува потребност да се специализират при тяхното разработване. Следователно специалните теории на предмета се подразделят практически засега на математика и нематематика: и това, което тряба да се каже относно двата члена на това още твърде примитивно разделение, засега е толкова малко, че на първо време с леко усилие намира място в рамките на общата теория на предмета. Доколкото в сегашния момент фактически няма още никаква специална теория на предмета, която да не е математика: обаче естествено по никакъв начин не може да се

предскаже, колко дълго ще остане така. Не е предрешено съответно развитие чрез по-горе предложената дефиниция. Колкото е добре да се постави емпиричната всеобща наука по отношение на емпиричните частни науки, толкова добре може априорната обща наука да се отстрани от априорните частни науки. Тази възможност засега е реализирана само в математиката, която чрез своето включване под предметнотеоретичната гледна точка е поставена наистина не сред действителните, ала поне може би сред възможните дисциплини, така че тя сега вече във всеки случай не се намира по никакъв начин в онази странна изолираност, която вече ни направи впечатление по-горе като белег за недостатък в досега обичайното научнотеоретично схващане за тази наука . Накрая обаче трябва да се върна обратно сега още веднъж на извършеното по-горе без апелиране към дефиниция включване на теорията на предмета сред философските науки. Аз съм се опитал на времето да обхвана заедно като философски онези науки, които не са свързани нито само с психическото или нито също и с психическото. Сега напоследък се изказа предположение , моите работи по теория на отношенията и комплексността, би трябвало да ме доведат до това да присъдя на философията отсега един двойнствен предмет, “психически и релационен (заедно с комплексен)”. Че една такава модификация довежда първоначалното определение напълно до неговата цялостност, е очевидно без приказки; и само ако се смята, че в основата на една характеристика на философията трябва да се положи за всеки случай мисълта, че обектът на нейното изследване се представя просто чрез онова, което е останало, така да се каже, излишно на естествените науки , не трябваше да получи тласък от това, в случай че това останало трябваше да се представи също и още като едно толкова пъстро многообразие. Обаче една особено достойна позиция не би била с това поучителна за философията: и ако също и съвсем не би могло да се въвежда научната работа без онова практическо основание, която по същество би било насочена към това да събере остатъците, то трудно би могло да се промени нещо във факта, че тези остатъци заедно не са предствлявали материал за една наука за себе си. От друга страна, наистина впрочем също е правилно, че комплексностите и релациите, доколкото те са идеални – още по-желателно е сега да кажа: идеални комплекси и идеални релати – понеже изобщо не са реални, то и не са нито физически, нито 48

49

50

51

48

Срв. по-горе S. 7, 27. Фон Хьофлер в своята студия “Zur gegenwärtigen Naturphilosophie”, a. a. O. S. 124 (64), Anm. 50 Срв. J. Breuer bei Höfler a. a. O. S. 190 (130). 51 Относно основанията за тези промени в досега употребяваната от мене терминология срв. тези изследвания Nr. III, Kap. I, § 9, 11. 49

психически. За да се включат обаче те в обхвата на следващи да се нарекат философски изследвания, с други думи, за да трябва да се разгледа теорията на предмета като философска дисциплина, за това има нужда при една универсална наука толкова малко от нова добавка за характеристиката на “философското”, колкото при другата. Ако трябваше метафизиката да я причисля към философските науки, понеже тя схваща своите задачи достатъчно широко, за да включа наред с физическото също и психическото, то може и да не е пречка да разгледам от същата основа теорията на предмета като философска наука. Към даденото, с чиято общност тя трябва да борави, принадлежи тъкмо, и физическото, без ущърб на факта, че в това също и психическото и идеалните предмети трябва да намерят разработване – без изобщо да говорим за това, че при идеалното, което по природа винаги е Superus, като крайно необходима Inferiora дори още веднъж може да стане дума за психични предмети. Естествено обаче аз не се колебая да дам ход на току-що отново оказалия се годен паралелизъм между теорията на предмета и метафизиката и още в един друг, в основата си повече практически, отколкото теоретично важен предмет. От обстоятелството, че метафизиката наистина трябва да борави и с психичното, обаче не само с психичното, а и с психичното, аз на времето си изведох следствието, че за разработването на метафизичен проблем е компетентен и правоспособен не само представителят на науките за психичното, но не по-малко и представителят на една наука за физическото. Струва ми се сега факт, че не може да не се признае същото и по отношение на теорията на предмета. Наистина по отношение на техниката на изследване както в метафизката, така и в теорията на предмета известно предимство би трябвало да има онова, което е упражнявано върху научното разработване на психични преживявания: специално по отношение на теорията на предмета говори фактът, че при нея се получава недвусмислен език с една, както знаем, при случай фатална леснина в психологичното. Обаче те не са вече в качеството на съображения на техниката: също и в предното съвсем не следва да не се вземе под внимание, колко лесно може да се направят такива неща при извънредни обстоятелства, да речем, чрез една собствена техника, донесена от друга наука. Доколкото трябва да се разгледа именно математиката като специална теория на предмета, би било неблагодарно да се забрави, към какви блестящи резлутати тук е водило предметноторетичното изследване често без всякакъв досег с други философски интереси. § 12. Заключение

Ако досегашното изложение има същност и собствено основание на една особена наука - “теорията на предмета”, - доколкото е показано нейното полагане в общността на науките поне в груби контури, то би могло отсега нататък да е време да се изложат и още по-точно задачите и методите на новата наука. Обаче, от една страна, най-важното в това отношение по-горе вече от само себе си се е дало: ако веднъж се знае с какво една наука трябва да борави, то с това вече са предопределени нейните задачи в най-общото, още повече ако и априорният характер на въпросната наука е предзададен: и чрез последната добавка е и едновременно представено най-важното по отношение на метода. От друга страна обаче и преди всичко, известен план следва да направи “многократно едно дръзко самохвално занимание на духа” и да предначертае Друг път, който даже не се оставя да се поеме, нещо може би още по-дръзко. Затова аз щях да съм се въздържал от горното изложение относно една наука, ако не трябваше да се надявам, че моето досегашно отношение обаче навярно ще изключи подозрението, като че ли се задоволявам с проекти, вместо да се заловя самият аз. Това принадлежи толкова много повече към това да бъда Прометей, а не Епиметей, че със сигурност не изглежда като самоизткване, ако тук отбележа факта, че от години, даже собствено от десетилетия съм работил научно под влияние на предметнотеоретични интереси, без да ми е станала ясна и само една идея от собствената природа на тези интереси. Че обаче тази природа се е наложила при мене така пълно от само себе си първо практически и после още веднъж - самият аз едва ли бих могъл да кажа кога – теоретично, в това виждам даже не просто формално стегнат, не маловажен, нов аргумент, който следва да се прецени все пак според своята тежест, за законността на горното изискване, предявено в името на теорията на предмета. Самото това изискване обаче така означава за мене доста повече извод, отколкото предварителен преглед; и ако имах освен това удобен случай да се уверя за себе си както и другите в това, колко плодотворно осъзнатият предметнотеоретичен начин на разглеждане се оказва валиден по отношение на стари, както и необозримо многочислени нови поставяния и разрешения на проблеми, то трябваше да сметна не за преждевременен един опит, да подпомогна в изричното му признание този начин на разглеждане чрез изложение на неговия собствен вид. 52

52

Във всеки случай дълго преди 1903, когато за първи път използвах случая да обърна внимание на теорията на предмета и вече изрично под това име, срв. “Bemerkungen über den Farbenkörper etc.”, a.a.O.S.3 f.

Все пак впрочем появата на предшествуващото изложение в рамките на настоящия сборник изследвания има още един специален повод. Не можеше да се пропусне, че в кръга, вътре в който вникването в значението на теорията на предмета е станало съвсем живо, предметнотеоретичното изследване и е намерило особено любвеобилна грижа. Така е станало възможно, вече две студии, посветени на теорията на предмета да се поставят начело на настоящия сборник, който може би и извън тях, в своите останали части тук и там свидетелствува за това, че предметнотеоретичните знания и умения и псхологическото изследване напълно могат да се съвместят. Изглежда се налага по отношение на това да се спомене още в заглавието на целия сборник изрично теорията на предмета, и да се оставят двете назовани студии да ги предшествува един вид принципно разбиране с тази имана предвид дума. Така се представя това, което в гореизложеното се е казало относно една нова наука, и вътре в самата настояща публикация, не като нехаен блян за бъдещето или дори като утопия, а като възможно най-ясна цел, към която сме нсочили внимание и за която сме започнали вече да влагаме нашите най-добри умения, за да я приближим. Ако следователно трябва настоящото изложение да функционира същевремено като един вид предговор за предметнотеоретичните части на лежащата пред нас книга, то тук сега навярно е и подходящото място за някои бележки по отношение на тези работи. Не е само издателят на тези работи, който в тези бележки взема думата, а може би още повече академичният преподавател, който във времена, които най-вече още съвсем не лежат толкова далеч назад, имаше приятели да въведат авторите на следващите изследвания във философските науки и които смятам за правоспособни или при настоящите особени обстоятелства по-скоро за назначени по отношение на интенциите на работите, за които става дума, да изключат по начало някои близки до ума погрешни разбирания. Според по-предишното едва ли ще премахна подозрението, да не се оцени достатъчно благодарно подготовката за работа, която теорията на предмета съвместява от толкова различни страни, ако все пак кажа: теорията на предмета е една млада, твърде млада наука. Този, който се отправи в нейната област, наистина намира в проблемите, които следва да се разработят, както и представящите се възможности за разрешение направо необятно изобилие: обаче той не може да се надява и при най-обстойно изложение, всеки път да уцелва направлението, той поскоро трябва да се осланя на това, че от това, което смята, че е установил, повечето напреднали знания и по-развити техники за изследване отново ще паднат в жертва

на бъдещите времена. Също и че на индивидиуалността на изследователя трябва да се възложи като начало определящ дял в резултатите в сравнение с времена на твърди традиции и изравнени пътища на изследване, е саморазбираемо. Поради това бих искал следващото изложение по никакъв начин да не се разбира така, сякаш неговият автор смята, че може да изложи накратко заключителни резултати. Това са само текущи резултати, нищо сигурно, както може да потвърди издателят, прибързано съчинено, обаче навярно с предвиждането, че в него може да е останало още твърде много да се подобрява – с цел, тук внушеното в пасивно възприетото от читателя да е определено далеч по-малко, отколкото се критикува и доизгражда. При тази предпоставка тогава и не следва да получи никакъв обосноваващ тласък това, че установяванията на понятията, както и на термините в двете работи не винаги се намират в съзвучие помежду си и с концепциите, изпробвани, да речем, от мен самия, макар че те, което самò е пак белег за още толкова примитивното състояние на теорията на предмета, повече от веднъж се виждат принудени да се занимават с принципни въпроси и поради това от време навреме и с именно тези принципни въпроси. Човек лесно може да е склонен да ни отправи упрек за това, че не сме огладили в устно общуване разнобоя, за да застанем пред публиката тепърва след това със здраво свързана система от взаимно съгласуващи се понятия и термини. Изискването, противоречията да се доведат до разрешение по-добре частно, отколкото литературно, е положително основателно и мога да съобщя, че във философския институт на Грац не се е пестяло откъм дискусия. Обаче естествено при това важи принципът на най-далеч отиващата свобода на убежденията; и ако ние се бяхме насочили към това, на индивидуалните разбирания да не им се позволи да вземат думата извън известни граници, то с това щяхме да проправим пътя на сугестивни влияния, които биха могли да станат найпакостни там, където изследването се чувствува в своето начало. И ако би ни се заповядало единодушие в последващите заобляния, то бихме могли да направим това само с цената на загуба на предложения, които биха могли евентуално да се окажат именно най-плодотворните за по-нататъшното развитие на теорията на предмета. Най-малкото на места един друг недостатък на двата следващи приноса връща към аналогични съображения, който също така навярно е известен на тези автори. Също и литературата на един предмет може да изисква онази, която приближава до неговото изследване наистина от една страна чрез подтик, от друг страна обаче също така задушава в него чрез внушение способния да се развива

зародиш. В това лежи, надявам се, най-малкото една част от оправданието, за това, че аз – в качеството на един първи принцип на изследване – отдавна научих и следвах това основно положение: първо да се наблюдава и обмисля, после да се чете. Обаче това основно положение заключава, както не мога да не призная, в себе си в някаква степен опасността, че използването на литература понякога може да бъде ощетено, особено когато завършекът на една работа е обвързан с определено време или привличането на литература е затруднено от извънредни обстоятелства. И двете са се реализирали за следващите предметнотеортични изследвания. Тъй като външният повод за настоящата пубикация изискваше появата на книгата в края на 1904, аз трябваше да притисна по едно време авторите за завършване на техните приноси, понеже те не хранеха никакви илюзии относно вътрешната незавършеност на тези работи. От друга страна, литературата по теория на предмета, както по-горе вече трябваше да взема приведеното между другото позоваване, понастоящем по-скоро е всичко [друго], отколкото лесно достъпна, понеже тя, не само е разпръсната по всички възможни посоки, но освен това частите следва да се открият тепърва, а още по-малко да се изчерпят, при много дълбоко проникващо изучаване на съседни науки. Така в двете следващи студии още напразно се търси едно донякъде съразмерно използване, в частност на съответната математическа литература, въпреки нейното, както изглежда, дълбоко отиващо значение за основополагането на теорията на предмета. Никой от нас не е на мнението, че трябваше да се задоволим с това: за моята част обаче се надявам, че принципът за обмислянето и четенето все още се оказва годен, въпреки извънредните обстоятелства. Ако не се мамя в това, читателят навярно ще приеме множеството нови понятия и термини без негодуване, някои от които биха могли да му изглеждат излишни и неприятни, и, доколкото те действително са такива, то и със сигурност няма да се наложат с течение на времето – и не затова, че ние сме се решили, това или онова понятие да наречем иначе от начина, както съм го предложил, да речем, в по-ранни работи. Добрият термин е половин откритие: и по-добре един лош термин, когато е намерен по-добър, да бъде заместен, отколкото обичайното слледване на старото да се влачи по-нататък само от консерватизъм. Да синтезирам: в предшествуващото е направен опит да се покаже собственото основание на теорията на предмета като една наука за себе си. Двете следващи студии - между впрочем и имплицитно навярно и още други в тази книга 53

∗



53

Срв. § 10. [Срв. Einleitung, S. XV, Anm. 3]

събрани изследвания – искат да предложат приноси към тази наука. Да се изисква в това отношение завършено и неотменимо, едва ли би могло - каквито са днес нещата - да бъде справедливо: достатъчно, ако значи се е удало да представим от обмислянето и критиката на концепциите, стремящи се по-нататък, чрез които се показва напредналият път като достоен за доверие и се насърчва този, който се реши да го поеме. Възможно е това, което сме съумели да приведем, да се окаже годно, новата наука на теорията на предмета да спечели признание и приятели. Превод от немски: Васил Пенчев

*

Ст.н.с.II ст., д-р, Институт за философски изследвания на Българската аккадемия на науките, секция “Философия на историята”, e-mail: [email protected], http://four.fsphost.com/vasil7penchev .

*